Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Така минават първите дни. Блу наблюдава Блак и почти нищо ново не се случва. Блак пише, чете, яде, прави кратки разходки из квартала и като че не забелязва съществуването на Блу. Що се отнася до Блу, той гледа да не се притеснява. Предполага, че Блак се прикрива и изчаква удобния момент. Тъй като е сам, Блу си знае, че не може да бъде винаги буден, на пост и нащрек. В края на краищата невъзможно е да следиш някого в продължение на двайсет и четири часа всеки ден. Трябва да има време за сън, храна, за миене, пране и така нататък. Ако Уайт толкова държи Блак да е плътно под око през цялото денонощие, той би трябвало да наеме двама или трима, а не само един детектив. Но Блу е съвсем сам и прави толкова, колкото е по силите му.

Въпреки самоуспокоителните си приказки започва да се тревожи. Ако Блак трябва да бъде наблюдаван, той трябва да бъде наблюдаван всеки час, всяка минута. Ако следенето не е плътно, тогава от него няма смисъл. Не е нужно много, разсъждава Блу, за да се промени цялата картина. Един миг невнимание — извърнат встрани поглед, почесване по главата или пък прозявка — стига, за да се измъкне Блак и да извърши каквото там гнусно дело си е наумил. И все пак такива моменти ще има — стотици и хиляди всеки божи ден. Според Блу това е доста обезпокоително, защото колкото и да размишлява над този проблем, не вижда никакво разрешение. Но не само това го тревожи.

Досега Блу никога не е имал възможност да стои толкова дълго затворен на едно място и тази новопридобита леност му носи смътното усещане за загуба. За първи път в живота си той е оставен насаме със себе си, без да има с какво да се залови, без да може да отдели часовете в живота си един от друг. Никога преди не се е замислял много-много за вътрешния си свят и въпреки че винаги е знаел за съществуването му, той си е останал неизвестна величина за него, неизследвана и следователно тъмна и неразбираема. Безпрепятствено се е плъзгал по повърхността на нещата и ги е удостоявал с вниманието си само колкото да ги възприеме, да ги отмери и отмине; винаги с удоволствие е наблюдавал света такъв, какъвто е, и нищо повече не е искал от нещата, освен да ги има. И до този момент ги е имало, с ясно очертани контури на фона на дневната светлина, набивали са се в очи, за да му кажат, че са там, че са това, което вижда, и нищо друго, че не е нужно да се спира и умислено да ги заглежда. А сега, ненадейно, когато този свят е отместен встрани, когато не вижда нищо друго, освен една мъглява фигура, наречена Блак, улавя се, че мисли за неща, които преди не биха му дошли наум, и това също започва да го притеснява. Ако мислене е, така да се каже, прекалено силна дума на този етап, малко по-скромен термин — размишление например, — ще се окаже далеч по-неточен. Да размишляваш (думата идва от латинското speculatus) значи да оглеждаш нещо като в огледало. Защото, шпионирайки Блак в отсрещния апартамент, Блу като че ли гледа в огледало, но вместо безпристрастно да съзерцава чужд човек, все повече добива усещането, че съзерцава себе си. Темпото на живота му е така драстично забавено, че чак сега Блу успява да види неща, които преди са убягвали от вниманието му. Например траекторията на светлината, която всеки ден прекосява стаята му, или начина, по който в определени часове слънцето отразява снежната белота върху тавана на стаята му. Пулса на сърцето, звука на дъха, премигването на клепачите — сякаш за първи път си дава сметка за тези незначителни събития и колкото и да се опитва да ги забрави, те упорито са се настанили в ума му с натрапчивостта на ненужно повтаряна безсмислена фраза. Знае, че не може да бъде истинска, но малко по малко тя като че ли добива смисъл.

За Блак, за Уайт, за работата, която са го наели да върши, за всичко това Блу започва да измисля някакви хипотези. Освен че му помага да минава времето, измислянето се оказва и удоволствие само по себе си. Първо си въобразява, че Уайт и Блак са братя и че става въпрос за огромна сума пари — например наследство, или пък капитал, вложен в съвместно предприятие. Може би Уайт иска да докаже, че Блак е некомпетентен, че мястото му е в специализирано заведение, а после да заграби семейното богатство, за да се разпорежда с него както намери за добре. Но Блак не е чак толкова глупав и затова се е скрил, изчаквайки духовете да се успокоят. Според друга версия на Блу Уайт и Блак са съперници, преследващи една и съща цел — например разгадаването на сложен научен проблем, — и Уайт държи Блак под наблюдение от страх да не бъде изпреварен в изобретението. Според трета версия е бивш агент на ФБР или някоя друга шпионска организация, може би дори чуждестранна, но по собствена инициатива се е заел с периферно разследване, не непременно наказуемо от закона или шефовете му. Наемайки Блу да му свърши тази работа, той всъщност запазва в тайна наблюдението си върху Блак, като същевременно продължава да изпълнява обичайните си задължения. Ден след ден списъкът на тези измислени истории расте, като Блу често се връща на някоя от първоначалните версии, да я дообогати с подробности, а друг път съчинява съвършено нови сюжети, свързани например с убийства, отвличане на деца за откупи на баснословни суми и т.н. И докато дните се нижат, Блу разбира, че историите, които може да измисли, нямат край. Защото Блак е празнота, черна дупка в тъканта на нещата и една история може да запълни тази дупка не по-зле от всяка друга.