Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Блу се замисля над тази история, но продължава да върви напред, не сваля очи от Блак и в същото време си спомня за своя баща и за собственото си детство в Грейвсенд. Старият е бил полицай, а после и следовател в 77-ми район и животът им можеше да бъде добър, мисли си Блу, ако не беше случаят Русо и куршумът не бе пронизал черепа на баща му през 1927 г. Преди двайсет години, казва си той наум, и изведнъж се ужасява колко много време е минало оттогава, замисля се дали има задгробен живот и ако има, дали ще срещне баща си там, след като умре. Това го подсеща за историята, публикувана в едно от безбройните списания, които изчете през тази седмица, някакъв нов седмичник, наречен „По-невероятно и от измислицата“, която е напълно в унисон с налегналите го спомени. Преди двайсет-двайсет и пет години някъде във Френските Алпи един човек се загубил, докато карал ски, след което бил затрупан от лавина. Така и не успели да намерят тялото му. Синът му, който бил съвсем малък, когато това се случило, пораснал и също станал скиор. Един ден миналата година отишъл да кара ски, недалеч от мястото, където се изгубил баща му — без да знае това. Поради минималните, но постоянни размествания на ледените пластове през изминалите десетилетия релефът на мястото бил съвършено променен. Съвсем сам горе в планината, на километри разстояние от друго човешко същество, синът ненадейно попаднал на тялото в леда — труп, съвършено запазен, с лице, като че ли временно замръзнало във възбуден, оживен израз. Разбира се, младият мъж се спрял, а когато се навел над трупа, изпитал непогрешимото и ужасяващо усещане, че вижда себе си. Разтреперан от страх, както се твърдяло в статията, той доближил лице до скованото в леда тяло, сякаш гледал човек през дебело стъкло, и разбрал, че това е баща му. Мъртвецът бил все още млад, дори по-млад от сина си, и в това, според Блу, имаше нещо страховито, нещо необикновено и ужасно — да бъдеш по-стар от собствения си баща. Изчитайки статията, той с мъка успя да преглътне сълзите си. Сега, когато вече приближава края на моста, същите чувства отново го връхлитат, иска баща му да е до него, двамата да крачат по моста над реката и той да му разказва истински истории. След малко обаче се сепва от налегналото го настроение, учудва се на собствената си сантименталност и на обстоятелството, че напоследък из главата му се въртят все едни такива, непознати досега мисли. То е част от всичко това, казва си той, и се притеснява, задето е станал такъв. Ето какво се получава, като нямаш с кого две думи да обелиш.

Стига до края на моста и разбира, че се е излъгал относно намеренията на Блак. Днес няма да има самоубийства, нито хвърляне от мостове, нито скокове в неизвестността. Неговият човек си крачи безгрижен и нехаен като всеки друг, слиза по стъпалата на алеята и тръгва по улицата, която завива покрай Сити хол, после поема на север по улица „Сентър“ покрай Съдебната палата и други обществени сгради, нито за миг не намалява темпото, пресича Китайския квартал и продължава. Тези лутаници се проточват няколко часа, но на Блу и през ум не му минава, че Блак може да върви към определена цел. По-скоро му прилича на човек, който „проветрява“ дробовете си и се разхожда заради самото удоволствие от ходенето. Докато го следва, Блу за първи път си признава, че изпитва известна привързаност към Блак.

В един момент Блак влиза в книжарница и Блу го последва. Блак се рови около половин час и междувременно подбира малка купчина книги, а за да не бездейства, Блу започва да прелиства различни издания, като в същото време старателно крие лицето си от Блак. Беглите погледи, които хвърля, докато Блак изглежда зазяпан встрани, засилват убеждението му, че е виждал това лице преди, но не може да си спомни къде. Нещо в очите, казва си той, но по-далеч не стига, защото се страхува да не привлече вниманието върху себе си, пък и не е сигурен дали не греши.

След миг Блу попада на екземпляр от „Уолдън“ на Хенри Дейвид Торо. Прелиствайки страниците, с учудване научава, че името на издателя е Блак: „Издадено от Уолтър Дж. Блак за клуб «Класика», авторско право 1942 година“. Блу е поразен от това съвпадение и си мисли, че в него сигурно е кодирано някакво послание, някаква частица от смисъл, чието осъзнаване може да промени нещата. Но след като се съвзема от първоначалното сепване, решава, че това е глупост. Фамилията е толкова широко разпространена, казва си той, а освен това знае със сигурност, че малкото име на Блак не е Уолтър. Може да е някой негов роднина, продължава да разсъждава наум, дори собственият му баща. Докато още умува по въпроса, Блу решава да купи книгата. Като не може да прочете написаното от Блак, поне да изчете предпочитаните от него книги. Това едва ли ще помогне в конкретния случай, казва си той, но кой знае, възможно е с нещо да му подскаже какво си е наумил този Блак.