Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Дните и седмиците отминават, но писмо от Браун не идва и разочарованието на Блу се превръща в болезнено, безумно отчаяние. Но то е нищо в сравнение с чувствата му, когато писмото най-накрая пристига. Браун не се обвързва с никакъв отговор. Много се радвам, че ми пишеш, започва той, и че работиш така усърдно. Случаят изглежда доста любопитен. Аз обаче не бих казал, че всичко това ми липсва. Тук е хубавият живот за мен — ставам сутрин рано и отивам за риба, прекарвам известно време с жената, чета по малко, дремя на слънце, от нищо не се оплаквам. Единственото нещо, което не разбирам, е защо не се преместих тук още преди години.

Писмото от няколко страници продължава все в същия стил, без нито веднъж да отвори дума за притесненията и тревогите на Блу. Блу се чувствува предаден от човека, който навремето е чувствувал като свой баща, и когато изчита писмото, усеща огромна вътрешна пустота, сякаш целият е изкормен. Няма на кого да разчитам, мисли си той, няма към кого да се обърна за съвет. Следват още няколко часа на униние и самосъжаление, през които на Блу му се иска да се просне и да умре. Но в крайна сметка успява да се изскубне от това състояние на пълна безнадеждност. Защото общо взето Блу е силен характер, по-неподатлив на мрачни мисли от повечето хора и ако понякога решава, че светът е мръсно място, какво право имаме да го виним за това? Свечерява се и ето, той вече започва да гледа по-оптимистично на нещата. Това е може би най-голямата му дарба: не че не се отчайва, но не се отчайва задълго.

Всяко зло за добро, казва си той. Може би е по-добре да разчиташ на себе си, отколкото на други хора. Замисля се и решава, че има какво да се каже в защита на тази теза. В края на краищата вече не е чирак. Няма кой да го командва. Сега сам съм си господар, изрича той на глас. Отговорен съм единствено пред себе си и пред никой друг.

Вдъхновен от този нов подход към нещата, той открива, че най-накрая е събрал кураж да се свърже с бъдещата мисис Блу. Но когато вдига слушалката и набира нейния номер, никой не отговаря. Това не го обезсърчава. Ще опитам пак друг път, казва си той. Скоро.

Дните продължават да се нижат. И Блу отново влиза в синхронен ритъм с Блак, този път по-хармоничен отпреди. И тогава открива един вроден парадокс на ситуацията, в която се намира. Колкото по-близък се чувствува с Блак, толкова по-малко му се налага да мисли за него. С други думи, колкото повече се оплита в цялата история, толкова по-свободен се чувствува. Вече не навлизането, а откъсването от случая се превръща в проблем за него. Защото тръгва да следи Блак само щом успее да се освободи от него, а това е въпрос на време и усилие, да не говорим за вътрешната борба. В моментите, когато се чувствува най-близък с Блак обаче не може да води дори и подобие на самостоятелен живот. Преди всичко не е много решителен в действията си, но и малкото, което върши, счита за голям успех, дори смелост. Например, ако по собствена воля излезе да се поразтъпче пред блока. Колкото и незначително да е това усилие, то го изпълва със задоволство и докато кръстосва нагоре-надолу по улица „Ориндж“ в прекрасното пролетно време, той се радва, че е жив, така, както не се е радвал от години. От единия край на улицата се открива гледка към реката, пристанището, небостъргачите на Манхатън, мостовете. В очите на Блу всичко това за пръв път изглежда така красиво. Има дни, в които сяда на някоя от пейките край реката и се заглежда в поклащащите се лодки. В другия край на улицата се издига църква и понякога Блу влиза в малкия й тревист двор да поседне, загледан в бронзовата статуя на Хенри Уорд Бийчър. Двама роби са се вкопчили в краката на Бийчър, като че ли го умоляват да им помогне, да ги освободи най-сетне, а върху тухлената стена зад статуята се вижда порцеланов релеф на Ейбрахам Линкълн. Блу се гордее с тези образи и всеки път щом влезе в църковния двор, го обземат възвишени мисли за достойнството на човека.

Малко по малко той се окуражава в тези свои митарства и все по-смело се отдалечава от Блак. Годината е 1947, годината, в която Джаки Робинсън влиза в отбора на „Доджърс“. Блу следи отблизо успехите му, но не забравя църковния двор и често си повтаря, че на този свят не всичко е бейзбол. През следобеда на един ясен майски вторник тръгва да се разходи до Ебътс фийлд, оставя Блак в стаята му на улица „Ориндж“, както обикновено с писалка в ръка, прегърбен над покритото с листове бюро, решава, че няма за какво толкова да се тревожи, абсолютно сигурен, че като се върне, ще завари всичко на мястото му, както го е оставил. Качва се на метрото, смесва се с тълпата, оставя се на моментното настроение. Когато заема мястото си на бейзболното игрище, поразява го яркостта на цветовете: зелената трева, кафявата земя, бялата топка, синьото небе. Всяко нещо се отличава от всяко друго, разграничено и определено. Геометричната простота на модела поразява Блу със своята сила. Докато наблюдава играта, не може да откъсне очи от Робинсън, привлича го черното лице на човека, възхищава се от неговата дързост — да се изправиш сам пред толкова много непознати, половината от които биха предпочели да те видят мъртъв. Играта напредва и Блу реагира бурно на всяка атака на черния Робинсън — в един момент дори става на крака, а в друг — от радост започва да тупа по гърба седналия до него мъж. Докато бавно се изнизва с тълпата от игрището и поема към къщи, мисли си, че през цялото това време нито веднъж не се е сетил за Блак.