Пол Остер - Нюйоркска трилогия

— Ти! — казва му тя. — Ти!

Преди да успее да й отговори, тя издърпва ръцете си от своя партньор и се нахвърля с юмруци срещу Блу, като същевременно неистово крещи в лицето му и го обвинява в какви ли не коварства. Блу само безпомощно повтаря името й и отчаяно се мъчи да разграничи жената, която обича, от дивия звяр, който в момента го налага. Чувствува се съвършено беззащитен и тъй като ударите не спират, той решава да ги приеме като справедливо наказание за недостойното му поведение. Другият мъж се намесва и прекратява побоя. Въпреки че на Блу му се иска да замахне към него, прекалено е замаян, за да действува бързо, и преди да се съвземе, мъжът отвежда разплаканата бивша-бъдеща мисис Блу, двамата завиват зад ъгъла и така приключва този епизод.

Кратката сценка, толкова неочаквана и опустошителна, смазва Блу. Когато идва на себе си и се прибира вкъщи, разбира, че вече е опропастил живота си. Вината не е в нея, казва си той. Всъщност ще му се да я укори, ала не вижда за какво. Откъде да знае тя, че той не е мъртъв например, и как да я упреква затова че просто иска да продължи да живее? Блу усеща, че всеки миг ще се разплаче, но не от мъка, а от яд, че е такъв глупак. Пропилял е всичките си шансове за щастие и ако наистина е така, тогава няма да сбърка, като каже, че това действително е началото на края.

Блу е отново в стаята си на улица „Ориндж“, излегнал се е на леглото и се опитва да претегли всички съществуващи възможности. В един момент се обръща с лице към стената и погледът му попада върху снимката на следователя от Филаделфия Голд. Мисли си за тъжната безнадеждност на неразгадания случай, за безименното дете, което лежи в гроба, и докато разглежда маската на малкото момче, осенява го идея. Сигурно има начин човек да се сближи с Блак, без да се разкрива, мисли си той. Трябва да има. Ходове, които могат да бъдат предприети, планове, които могат да бъдат задействани — може би два или три едновременно. Останалото е без значение, казва си той. Време е да обърна страницата.

Следващата сводка трябва да изпрати вдругиден и затова сяда веднага да я пише. През последните няколко месеца тези негови доклади са станали изключително загадъчни, най-много абзац или два, съдържащи само голите факти и нищо повече; и този път не прави изключение. В края на страницата обаче вмъква една фраза, нещо като проверка, с която цели да изкара Уайт от черупката на собственото си ненарушимо мълчание: „Блак не изглежда добре. Страхувам се да не умре.“ Залепва плика и си казва, че това е само началото.

След два дни рано сутринта Блу забързано се отправя към Бруклинската поща, сграда колкото цял замък, недалеч от Манхатънския мост. Всичките сводки на Блу са адресирани до пощенска кутия номер хиляда и едно и той се запътва нататък, като си дава вид, че случайно минава оттам, уж се шляе, и небрежно надниква вътре, за да види дали сводката е пристигнала. Там е. Или поне има нещо — самотен бял плик, килнат под ъгъл четирийсет и пет градуса в тясната бърлога — Блу няма никакво основание да се съмнява, че това не е неговият доклад. Започва бавно да се върти в кръг наоколо, решен да остане, докато Уайт или някой, който работи за Уайт, се появи. Не сваля очи от огромната стена с номерирани кутии, всяка една от които се отваря с различна комбинация, всяка една съдържаща тайна. Хора идват и си отиват, отварят кутиите, затварят ги, а Блу продължава да се върти в своя кръг, като само от време на време спира на случайно избрано място, след което отново продължава. Всичко му изглежда кафяво, сякаш есента отвън е проникнала в пощата; залата приятно ухае на пури. След няколко часа усеща глад, но не се поддава на повика на стомаха си, а само си повтаря „сега или никога“ и мъжки устоява на изкушението. Блу оглежда всеки, който се приближава до пощенските кутии, всеки, който се навърта около номер хиляда и едно, съзнавайки, че ако Уайт не прибира сводките лично, то тогава това може да е всеки — старица или хлапе и следователно не трябва никого да подценява. Но никой не докосва кутията, въпреки че за всеки дръзнал да прекрачи мисления периметър на забранената от него зона, Блу мигновено измисля по една история, като се опитва да си представи какво евентуално може да свързва въпросната личност с Уайт или Блак, каква роля тя или той могат да играят в случая и така нататък, но един по един отново запраща тези персонажи в забвението, от което неволно са изникнали.

Малко след обяд, във време, когато пощата започва да се пълни — хора в обедна почивка, които бързат да изпратят писма, да купят марки или да си свършат някаква друга работа, — в залата влиза човек с маска на лицето. Отначало Блу не го забелязва в навалицата пред входа, но когато мъжът се отделя от тълпата, за да тръгне към номерираните пощенски кутии, Блу изведнъж зърва маската — от онези, които децата носят на Халоуийн, направена от каучук и изобразяваща някакво отвратително чудовище с дълбоки отворени рани по челото, кървящи очи и вампирски зъби. Иначе човекът е съвсем обикновено облечен (сиво вълнено палто и червен шал около врата) и още в този първи миг Блу усеща, че мъжът зад маската е Уайт. Колкото повече се приближава до кутия хиляда и едно, толкова по-бързо усещането на Блу прераства в увереност. В същото време обаче Блу има чувството, че човекът всъщност не е там, и въпреки че го вижда с очите си, той сякаш остава видим само за него. Тук, разбира се, Блу греши, защото, докато маската пресича огромния мраморен под на пощенската зала, Блу вижда, че много хора се смеят и го сочат с пръст — но дали това е хубаво или лошо, той не може да реши. Човекът с маската стига до кутия хиляда и едно, завърта кръгчето със съответната комбинация назад, напред и отново назад и кутията се отваря. Щом Блу се уверява, че това е неговият човек, той започва да си пробива път към него, без да е много сигурен какво всъщност възнамерява да направи, но най-вероятно ще го залови и ще смъкне маската от лицето му. Мъжът обаче е доста чевръст. Напъхва писмото в джоба си, заключва кутията, оглежда залата набързо, вижда, че Блу се приближава към него, и с все сила хуква към изхода. Блу се втурва по петите му, като се надява да го спипа отзад и бързо да се справи с него, но се оплита в блъсканицата на входа и докато се освободи, маската вече препуска по стълбите, излиза на тротоара и продължава да тича по улицата. Блу не го изпуска из очи, дори вече го догонва, когато онзи светкавично се мята в един току-що потеглящ от спирката на ъгъла автобус. Съвсем без дъх, Блу остава да стърчи насред тротоара като кръгъл идиот.