Пол Остер - Нюйоркска трилогия

След два дни, когато Блу получава чека си по пощата, най-накрая се появява и една дума от Уайт. И без глупости, пише той. Не е много, но Блу е доволен, че най-накрая е успял да пропука стената от мълчание около Уайт. Все пак не му е много ясно дали краткото послание се отнася до сводката или до случката в пощата. След като премисля нещата още веднъж, решава, че това не е важно. Значи трябва да се действа — това е ключът към случая. Доколкото може, трябва да продължи да разбутва нещата — малко тук, малко там, да руши сглобената загадка, докато един ден проклетата фантасмагория рухне.

Следващите седмици Блу на няколко пъти се отбива в пощата с надеждата отново да зърне Уайт. Но нищо не излиза. Когато отива, или сводката вече е прибрана от кутията, или Уайт никакъв не се появява. Самият факт, че тази част на пощата е отворена двайсет и четири часа в денонощието, практически лишава Блу от всякаква възможност за действие. Сега Уайт е в по-изгодно положение и за нищо на света не би повторил грешката си. Може спокойно да изчака Блу да си отиде, преди да се приближи до кутията и да си прибере сводката, и той няма никакъв шанс да го спипа отново, освен ако не реши да прекара остатъка от живота си неотлъчно в пощата.

Положението е много по-сложно, отколкото Блу си представя. Вече цяла година се залъгва, че по същество е свободен. За зло или за добро, върши си работата, гледа напред, изучава Блак, внимава да не изпусне някой благоприятен случай, не клинчи, но и нито веднъж през цялото това време не се е замислял какво става зад гърба му. Сега, след инцидента с човека маска и последвалите спънки, Блу вече не знае какво да мисли. Решава, че сигурно и той е под наблюдение, че и него следят, точно както той следи Блак. Ако това е така, значи никога нито за миг не е бил свободен. От самото начало е бил човекът по средата, притиснат натясно и отпред, и отзад. Странно, но тази мисъл му напомня някои изречения от „Уолдън“ и той прелиства бележника си, за да намери точната фраза, защото е сигурен, че я е записал. Не сме където сме, открива я той, а където не знаем, че сме. Поради недъгавостта на нашата природа, представяме си ситуации, представяме си и нашата роля в тях, поради което се оказваме едновременно в две положения, откъдето е два пъти по-трудно да се измъкнем. Това вече добива нов смисъл за Блу и въпреки че изпитва някакъв смътен страх, мисли си, че все още не е твърде късно да стори нещо по въпроса.

Истинският проблем се свежда до това да успее да идентифицира природата на самия проблем. На първо време, кой всъщност представлява по-голяма заплаха за него — Уайт или Блак? Уайт стриктно спазва своята част от споразумението: чековете пристигат навреме всяка седмица и ако сега Блу се обърне срещу него, ще излезе, че хапе ръката, която го храни. И все пак Уайт е този, който задейства случая, като натика Блу в една празна стая, изгаси светлината и заключи вратата. Оттогава Блу се движи пипнешком в тъмнината, слепешката търси електрическия ключ, станал е пленник на самия случай. Добре, но защо Уайт ще иска да направи такова нещо? Потърси ли отговор на този въпрос, Блу просто угасва. Мозъкът му престава да работи и по-далеч от това не може да стигне.

Тогава да вземем Блак. До този момент той е представлявал целия случай, очевидният източник на всички неприятности за Блу. Но ако Уайт всъщност се цели в Блу, а не в Блак, тогава може би Блак няма нищо общо с тази работа, може би той също е само един невинен наблюдател. Тогава нищо чудно именно той да се намира в положението, което Блу винаги е смятал за свое собствено, а самият той да е в положението на Блак. Подобна версия не е за пренебрегване. От друга страна, възможно е Блак по някакъв начин да работи в съдружие с Уайт и двамата заедно да участвуват в един и същи заговор срещу Блу.

Ако е така, какво целят? Нищо кой знае колко ужасно в крайна сметка — или поне не в абсолютния смисъл. Впримчили са го в капана на безделието и инертността и така са свели живота му до пълна пасивност. Да, казва си Блу, точно така се чувствува: безжизнен, бездиханен. Чувствува се като човек, осъден да стои затворен в една стая и да чете книга до края на живота си. Това е доста странно — да си полужив, да виждаш света само през думи, да живееш чрез живота на други. Поне книгата да беше интересна, тогава може би нямаше да е толкова зле. Би могъл да се вживее в сюжета, така да се каже, и малко по малко да забрави за себе си. Но тази книга не му предлага нищо. В нея няма действие, няма сюжет, няма нищо — нищо, освен един човек, който седи сам-самичък в една стая и чете книга. Това е всичко и Блу повече не желае да бъде част от нея. Но как да се измъкне? Как да се измъкне от стаята, която е книгата, която ще продължава да се пише, докато той стои в стаята?