Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Що се отнася до Блак, така наречения писател на тази книга, Блу вече не вярва на очите си. Възможно ли е там да стои такъв човек — който не прави нищо, който просто си седи в стаята и пише? Блу не го е изпускал от погледа си, следвал го е и в най-отдалечените ъгли, наблюдавал го е втренчено, докато очите го заболят. Дори когато излиза от стаята си, Блак не отива никъде, не прави нищо особено: пазарува, подстригва се, ходи на кино и така нататък. Но главно се шляе из улиците, зазяпва се в необикновени изгледи, стари места, но и то става на изблици. За известно време това са сградите — протяга шия да огледа покривите, разглежда входовете, бавно плъзва ръце по фасадите. После, след седмица или две, това са статуите в града или лодките в реката, или знаците по улицата. Нищо повече от това, нито една разменена дума с жив човек, никакви срещи с никого, с изключение на онзи единствен обяд с разплаканата жена, който сега изглежда толкова далече в миналото. В известен смисъл Блу знае всичко, което може да се знае за Блак: какви супи си купува, какви вестници чете, какви дрехи носи, и всичко това е точно записано в бележника му. Научил е хиляди факти, но единственото, което те са му разкрили, е, че всъщност не знае нищо. Защото фактът си остава, но всичко това е направо немислимо. Не е възможно човек като Блак да съществува.

Следователно Блу започва да подозира, че Блак не е нищо друго, освен хитрост или уловка, просто един от наемните работници на Уайт, комуто плаща всяка седмица, за да седи в онази стая и да не прави нищо. Вероятно цялото това писане също е измама — всяка една страница от него: може би списък на имената в телефонния указател или преписване на думите от речника в азбучен ред, или пък ръкописно копие на „Уолдън“. А може и да не са думи, а безсмислени драсканици, просто безцелни следи от писалка, растяща купчина от глупост и объркване. Тогава значи истинският писател е Уайт, а Блак е само негов дубльор, манекен, актьор без собствена воля. И тогава, понякога, следвайки нишката на мисълта си докрай, Блу стига до логичното заключение, че Блак не е един-единствен човек, а няколко. Двама, трима или четирима еднакви на външен вид мъже, които играят ролята на Блак за пред Блу, като всеки дава дежурства за определено време и след това се връща към удобствата на домашното огнище. Но тази мисъл е прекалено чудовищна и Блу я отхвърля, предпочита да я забрави. Месеците минават и един ден той си казва на глас: Вече не мога да дишам. Това е краят. Умирам.

Лятото на 1948. След като най-сетне е събрал кураж да действа, Блу бръква в торбата с дрехи, решен да промени своята самоличност. След като отхвърля няколко хрумвания, спира се на старец, който проси по уличните ъгли — спомня си един такъв от своето детство, — във всеки квартал ги има, нещо като местен чудак. Онзи, когото има предвид, се казва Джими Роуз. И така, натруфен с всичките одежди и такъми на скитничеството: раздърпани вълнени дрехи, обувки, чиито подметки са стегнати с връв, за да не шляпат, износен стар килим, вързан на торба, за да носи личния си багаж, и най-накрая, рошава бяла брада и дълга бяла коса. С последните две прилича на пророк от Стария завет. В ролята на Джими Роуз Блу прилича не толкова на скрофулозен клетник, а по-скоро на мъдър шут или светец сиромах, който живее сред отрепките на обществото. Малко налудничав може би, но безобиден: излъчва приветлива апатия към заобикалящия го свят, защото, след като вече всичко, което може да му се случи, му се е случило, нищо повече не може да го смути.

Блу заема добра позиция на отсрещния тротоар, изважда от джоба си парче счупена лупа и започва да чете смачкан вчерашен вестник, който е издърпал от една квартална боклукчийска кофа. След два часа се появява Блак, слиза по стълбите пред къщата и тръгва към Блу. Блак не обръща никакво внимание на просяка — или е потънал в собствените си мисли, или нарочно се прави, че не го забелязва — затова, щом се приближава, Блу го заговаря с приятен глас.

— Имате ли излишни дребни, господине?

Блак се спира, оглежда рошавото същество, което току-що го е заговорило, и след миг, като разбира, че нищо не го заплашва, се отпуска, усмихва се. Бръква в джоба си, изважда монета и я поставя в дланта на Блу.

— Заповядайте — казва той.

— Бог да ви благослови — отвръща му Блу.

— Благодаря — отговаря на свой ред Блак, трогнат от пожеланието.

— Никога не се страхувайте — додава Блу. — Бог благославя всички.

След тези успокоителни думи Блак сваля шапката си за поздрав и продължава по пътя си.