Пол Остер - Нюйоркска трилогия

— Много велики хора са ходили там — казва му Блак. — Ейбрахам Линкълн, Чарлс Дикенс — те всички са минавали по тази улица, за да влязат в църквата.

— Духове.

— Да, около нас гъмжи от духове.

— А историята?

— Тя е много простичка. Торо и Бронсън Олкът, един негов приятел, пристигнали в дома на Уитман на Мъртъл авеню, и майката на Уолт ги изпратила да се качат в спалнята на тавана, където Уолт живеел с брат си Еди — момче със забавено умствено развитие. Всичко било наред. Здрависали се, поздравили се, както си му е редът, и така нататък. В един момент обаче, разговаряйки върху възгледите си за живота, Торо и Олкът забелязали, че насред стаята стои пълно нощно гърне. Разбира се, Уолт, като човек бохем, не обръщал никакво внимание на подобни неща, но за двамата чистници от Ню Ингланд било непосилно да водят какъвто и да било разговор в компанията на гърне, пълно с изпражнения. Затова в края на краищата се наложило да слязат долу в хола и там да продължат приказката си. Разбира се, давам си сметка, че това е една незначителна подробност. И все пак, когато се срещнат двама велики писатели, те творят историята и затова е важно всички факти да се знаят точно. Виждате ли, това нощно гърне, не знам защо, но ми напомня за пръснатия по пода мозък. И като се замисли човек, прилика има, най-малкото формална. Между прорязания от гънки мозък и нацвъканите купчинки. Определено има. Мозъкът и червата, вътрешностите на човека. Нали все говорим, че искаме да надникнем във вътрешността на един писател, за да можем да разберем творчеството му по-добре. Но когато вземеш, че го направиш, нищо особено не те очаква — или поне нищо различно от това, което имат и другите хора.

— Вие май много разбирате от тези неща — продумва Блу, който вече започва да губи нишката на неговите разсъждения.

— Това ми е хоби — отвръща му Блак. — Интересно ми е да знам как са живели писателите, особено американските. Помага ми да проумея много неща.

— Разбирам — кимва Блу, който нищо не разбира, защото всяка нова дума, излязла от устата на Блак, го отдалечава все повече и повече от смисъла на казаното.

— Вземете например Хоторн — продължава Блак. — Добър приятел на Торо и може да се каже първият истински американски писател. След като завършва колежа, той се връща обратно в бащината си къща в Салем, затваря се в стаята си и не излиза цели дванайсет години.

— И какво е правил вътре?

— Писал е.

— Само това ли? Нищо друго?

— Писането е самотна работа. Обсебва целия ти живот. В известен смисъл писателят не притежава личен живот. Където и да е, той всъщност не е там.

— Пак дух.

— Точно така.

— Звучи загадъчно.

— Ами то си е. Но Хоторн е написал велики книги, които се четат до ден-днешен, разбирате ли, това са вече повече от сто години. В една от тях човек, наречен Уейкфийлд, решава да се пошегува с жена си. Казва й, че трябва да замине по работа за няколко дни, но вместо да напусне града, свива зад ъгъла, наема си стая и чака да види какво ще стане. Самият той не знае точно защо го прави, ала въпреки това го прави. Минават три-четири дни, а на него още не му се връща вкъщи и затова остава в наетата стая. Дните се превръщат в седмици, седмиците — в месеци. Един ден Уейкфийлд минава по старата си улица и вижда собствената си къща цялата в траур. Заради неговото погребение, а жена му — самотна вдовица. Минават години. От време на време той се разминава с жена си в града, а веднъж, в една голяма тълпа, дори направо се блъсва в нея. Но тя не го познава. Минават още години, повече от двайсет години, и малко по малко Уейкфийлд остарява. През една дъждовна есенна нощ, докато крачи из пустите улици, отново минава случайно покрай стария си дом и надниква през прозореца. В камината гори приятен огън и той си мисли: колко хубаво щеше да бъде, ако сега бях там, разположен на един от онези удобни столове до огнището, вместо да се мокря на дъжда. И без повече да се замисля, изкачва стъпалата пред къщата и почуква на вратата.

— И какво?

— Това е. Това е краят на разказа. Последното нещо, което виждаме, е, че вратата се отваря и Уейкфийлд влиза вътре с лукава усмивка.

— И никога не узнаваме какво е казал на жена си?

— Не. Това е краят. Нито думичка повече. Но отново се е върнал, това знаем, и до края на живота си остава любящ съпруг.

Небето вече е помръкнало, нощта бързо приближава. Само западът бледо розовее, но денят е отминал. Блак, като че подсетен от мрака, се изправя на крака и протяга ръце към Блу.