Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Маневрата все пак разчупва леда и двамата започват да обсъждат достойнствата на различните марки уиски. И както става обикновено, от едната тема прескачат на друга, и докато оживено разговарят за лошите страни на нюйоркското лято, за обзавеждането на хотела, за индианците алгонкуин, които са обитавали града, когато тук е имало само гори и ливади, Блу постепенно се вживява в типажа, който иска да пресъздаде тази вечер, като си избира ролята на весел самохвалко на име Сноу, застрахователен агент от Кеноша, Уисконсин. Прави се на глупак, казва си Блу, защото знае, че няма смисъл да се разкрива. Нищо, че и двамата сте наясно кой какъв е. Това трябва да бъде игра на криеница, казва си той, криеница докрай.

Изпиват си питиетата и поръчват нови, после потретват и докато разговорът им разсеяно блуждае върху най-различни статистически данни, и по-точно върху продължителността на живота на мъжете в отделните професии, Блак пуска една забележка, която обръща беседата им в съвършено друга посока.

— Предполагам, че няма да бъда много напред във вашия списък — казва той.

— Така ли? — отвръща Блу в пълно неведение за това, какво може да очаква. — Вие какво работите?

— Аз съм частен детектив — без заобикалки изтърсва Блак, хладнокръвно и сдържано, и за миг Блу се изкушава да плисне питието си в лицето му, толкова е ядосан, толкова е вбесен от наглостта на събеседника си.

— Така ли? — учудва се Блу, след като бързо се е съвзел, и успешно се преструва на изненадан дръвник, който нищо не разбира. — Частен детектив. Я, виж ти. Жив частен детектив. Жена ми има да се блещи, като й разкажа. Пия си питието в Ню Йорк и с кого, с един частен детектив. Няма да ми повярва.

— Това, което исках да кажа — прекъсва го Блак доста грубичко, — е, че не вярвам продължителността на моя живот да е много голяма. Или поне не, според вашата статистика.

— Така ще дойде — почти изревава Блу. — Но помислете си за вълнуващите преживявания! Най-важното не е да живееш дълго, нали така. Половината американци на драго сърце ще подарят десет от годините си в пенсия, за да бъдат на ваше място. Да разплиташ случаи, да се препитаваш с бързината и находчивостта на мисълта си, да прелъстяваш жени, да маризиш гадни копелета или да ги пълниш с олово — Боже, разбира се, че си струва.

— Всичко това са измишльотини — казва Блак. — Истинската детективска работа може да бъде ужасно скучна.

— Е, това го има във всяка работа — продължава Блу. — Но във вашата поне знаете, че всички усилия извеждат към нещо необикновено.

— Понякога е така, но невинаги. Всъщност по-често не е така. Вземете например случая, върху който работя в момента. Мина вече повече от година и аз не мога да си представя нищо по-скучно от него. Толкова съм отегчен, та понякога си мисля, че полудявам.

— Как така?

— Ами ето, сам преценете. Работата ми е да наблюдавам един човек, ако питате мен, не е някаква важна особа, а най-обикновен мъж, и да изпращам сведения всяка седмица. Само това и нищо друго. Да го следя и да пиша. Нищо, ама нищо друго.

— И какво толкова ужасно има в това?

— Ами, той не прави нищо. Стои си в стаята по цял ден и пише. Само това ти стига, за да полудееш.

— Той може и да ви подвежда по този начин. Нали разбирате, да приспи вниманието ви, преди да се хвърли в действие.

— Отначало и аз така си мислех. Но сега вече съм сигурен, че нищо няма да се случи — никога. Чувствувам го с всичките си сетива.

— Лоша работа — измънква Блу съчувствено. — Защо тогава не се откажете от случая?

— И за това съм мислил. Всъщност ще ми се изобщо да се чупя и да се захвана с нещо друго. Нещо съвършено различно. Например, да продавам застраховки, или пък да отида да работя в някой цирк.

— Никога не съм си мислил, че човек може да стигне чак дотам — казва Блу и поклаща глава. — Но, кажете ми, защо не следите вашия човек сега, в момента? Не трябва ли да го държите под око непрекъснато?

— Там е работата — отвръща му Блак, — дори това вече не е нужно. Толкова дълго съм го следил, че го познавам по-добре и от себе си. Само като си помисля за него, и вече знам какво прави, къде се намира, въобще зная всичко. Дотам се е стигнало, че мога да го следя със затворени очи.

— Знаете ли къде се намира в момента?

— Вкъщи. Както обикновено. Седи си в стаята и пише.

— Какво пише?

— Не съм съвсем сигурен, но се досещам. Мисля, че пише за себе си. Историята на живота си. Това е единственият възможен отговор. Нищо друго не пасва.