Пол Остер - Нюйоркска трилогия

— Да, точно така, писател.

— Голяма ще излезе тази книга, а? — продължава Блу.

— Да — казва Блак. — Вече много години работя върху нея.

— На свършване ли е?

— Почти — замислено отговаря Блак. — Но понякога е трудно да се разбере точно къде съм. Тъкмо си мисля, че съм към края, изведнъж се сещам, че съм изпуснал нещо важно и трябва да се връщам отново назад в началото. Мечтая да я свърша час по-скоро. Дано успея.

— Надявам се, че ще мога да я прочета — казва Блу.

— Всичко е възможно — отвръща му Блак. — Но първо трябва да я довърша. Има дни, в които се чудя дали въобще ще доживея този ден.

— Е, това е нещо, което никой от нас не знае, нали така? — казва Блу и философски поклаща глава. — Днес сме живи, утре ни няма. На всеки може да се случи.

— Съвсем вярно — казва Блак. — На всеки може да се случи.

Вече са на вратата, но нещо кара Блу да продължи с безсмислените си подмятания. Да се правиш на палячо е ужасно приятно, казва си той, но още по-приятно е да си играеш с Блак, да му натриеш носа с това, че нищо не е убягнало от вниманието ти, защото дълбоко в себе си Блу иска едно — да накара Блак да разбере, че той е също толкова умен, че може да мери акъл с него навсякъде и във всичко. Но Блу успява да потисне желанието си и млъква. Вежливо благодари за покупката, сбогува се и излиза. С това приключва играта на четкаджия и след по-малко от час маскировката му е захвърлена в същата торба, в която почиват и дрипите на Джими Роуз. Блу знае, че повече дегизировка няма да му е нужна. Следващата стъпка е неизбежна и единственото нещо, което има значение сега, е да се избере най-подходящият момент.

Но след три нощи, когато най-накрая му се удава случай, Блу разбира, че го е страх. Блак излиза от къщи в девет часа, тръгва надолу по улицата и се скрива зад ъгъла. Блу знае, че това е сигнал към него, че Блак направо го умолява да предприеме своя ход, но въпреки това си мисли, че може и да е клопка и в последния момент, като само допреди миг е бил изпълнен с непоколебима решителност, дори с прекалена самоувереност, той отново изпада в пристъп на мрачни съмнения и разяждащи го терзания. Защо трябва така отведнъж да се доверява на Блак? Каква земна сила го е накарала да смята, че сега и двамата работят от една и съща страна на бариерата? Как по-точно се случи това и защо се озова в такова раболепно положение пред Блак? После, съвсем като гръм от ясно небе, му хрумва друга възможност. Какво, ако, просто изчезне? Какво, ако стане, излезе през вратата, излезе от цялата тази история? Замисля се, умът му работи трескаво над този вариант, оглежда го от всички страни и полека-лека се разтреперва, обзет от ужас и щастие, подобно на роб пред видения за собствената си свобода. Представя си, че е някъде другаде, далеч оттук, че върви през гора, нарамил брадва. Сам и свободен, най-накрая единствен господар на себе си. Ще започне да гради наново живота си, ще започне от нулата, като изгнаник, като пришълец, като поклонник в Новия свят. Но по-далеч от това не стига. Защото, едва тръгнал да се скита през онези гори насред неизвестността, и ето ти го Блак, и той там, крие се зад дърветата, дебне го иззад шубраците, чака Блу да се измори, да легне, да затвори очи, за да се нахвърли върху него и да му пререже гърлото. Значи това ще продължава до безкрайност, мисли си Блу. Ако не се справи с Блак сега, няма да види бял ден до края на живота си. Това е, което древните наричат съдба, и всеки герой е длъжен да й се подчини. Избор няма и ако може да се направи нещо, то е онова, което те оставя без избор. Но Блу не ще да го признае. Бори се срещу него, отхвърля го, сърцето му се свива. Но това е така, защото вече знае, а да се бориш срещу нещо означава, да си го приел; да искаш да кажеш „не“, означава, че вече си казал „да“. Постепенно Блу идва на себе си и най-накрая се примирява с необходимостта да действа. Ала това не означава, че не се страхува. От този миг нататък съществува само една дума за Блу и тя е страх.

Прахосал е ценно време и затова сега се втурва навън, горещо се моли наум да не е станало твърде късно. Блак не ще да е изчезнал завинаги и кой знае дали не се спотайва зад ъгъла, изчаквайки удобния момент да се нахвърли? Блу изкачва на един дъх стъпалата пред къщата на Блак, непохватно се справя с ключалката на външната врата, като непрекъснато поглежда през рамо, след това две по две взима и стъпалата до апартамента на Блак. Втората ключалка му създава повече трудности от първата, въпреки че, погледнато теоретично, би трябвало да бъде по-елементарна — лесна работа, дори и за най-необиграния новак. Тази непохватност означава само едно — че Блу губи контрол над себе си и може да стане жертва на обстоятелствата; знае го, но въпреки това не може нищо да направи, освен да се бори с това чувство и да се надява, че ръцете му ще престанат да треперят. Но нещата вървят от зле към по-зле и в мига, в който прекрачва прага на стаята на Блак, усеща, че вътре в него се спуска черен мрак, сякаш нощта напира да проникне през всичките му пори, седнала е върху главата му и тегне отгоре със страшна сила, а в същото време главата му като че ли расте, изпълва се с въздух и сякаш се готви да отлети от тялото му и да се зарее надалеч. Прави втора крачка навътре в стаята и изведнъж му причернява, рухва на земята като мъртъв.