Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Часовникът му спира в момента, в който тупва долу, и когато идва на себе си, не знае колко време е бил в безсъзнание. Отначало всичко се мержелее пред очите му и той има смътното усещане, че е бил на това място и друг път, може би преди много време, и като вижда поклащащите се завеси пред отворения прозорец и странната процесия от сенки върху тавана, мисли си, че лежи вкъщи на леглото, отдавна, още като малко момче, което не може да заспи в горещите летни нощи, въобразява си, че ако се напрегне, непременно ще чуе шептящите гласове на майка си и баща си от съседната стая. Но това продължава само миг. Усеща болка в главата си, гадене в стомаха и най-накрая, като разбира къде е, отново го обзема предишната паника. С мъка се изправя на отмалелите си крака, препъва се на два пъти, през цялото време си повтаря, че не може да остане тук, че трябва да си върви, да, и то веднага. Хваща се за дръжката на вратата, но изведнъж се сеща защо е дошъл, изважда фенера от джоба си, осветява стаята на пресекулки, докато лъчът случайно попада върху купчина листове върху бюрото на Блак, прилежно подредени и подравнени в краищата. Без да се замисля, сграбчва листовете със свободната си ръка, смотолевя нещо, че няма значение, че това е само началото, и тръгва да излиза.

Когато се връща в стаята си на отсрещната страна на улицата, Блу си налива чаша бренди, сяда на леглото и си казва, че трябва да се успокои. Изпива брендито на няколко глътки и си сипва втора чаша. Паниката му постепенно изчезва и той остава само с чувството за срам. Казва си, че всичко е оплескал, и това е то. За първи път в живота му се оказва, че не е реагирал адекватно на момента, и това му идва като шок — да види себе си като неудачник, да разбере, че в дъното на душата си е страхливец.

Взема листовете, които е задигнал, смята да поразсее с тях мрачните си мисли. Но така само усложнява нещата, защото, щом ги зачита, вижда, че това са собствените му сведения. Ето ги, едно след друго, седмичните му писания, черно на бяло, нищо незначещи, нищо неказващи, толкова далеч от истината за случая, колкото би било и пълното мълчание. Като ги вижда, Блу изпъшква тежко и потъва дълбоко в себе си, а това, което чете, го разсмива, отпърво леко, после засилващо се, докато накрая се разтриса в такъв гръмогласен смях, че се задъхва, задавя се, като че ли се мъчи да заличи себе си веднъж завинаги. Взема сноп листове и ги хвърля към тавана, гледа как гнусната купчина се разпръсква и се разпилява по пода.

Не е сигурно дали Блу някога ще се възстанови напълно след събитията от тази нощ. Но дори и да успее, трябва да се отбележи, че минават няколко дни, преди да се върне към едно, макар и бледо подобие на предишното си аз. Междувременно не се бръсне, не сменя дрехите си, дори не помисля да мръдне от стаята. Когато идва време да напише и изпрати следващото сведение, той просто махва с ръка. Играта свърши, казва си той, и ритва струпаните на пода стари доклади, проклет да бъда, ако напиша само още една от тези гадости.

Повечето време или лежи в кревата, или крачи напред-назад из стаята. Разглежда картините, които е закачил на стената, откакто е започнал случаят, като внимателно ги разучава една по една, дълго мисли върху всяка, преди да премине на следващата. Ето го следователя от Филаделфия, Голд, с маската от лицето на убитото момче. Картичка на покрита със сняг планина, а в горния й десен ъгъл снимка на френски скиор, лицето му заградено в малко каре. Бруклинският мост, а до него двамата Роублинг, баща и син. Бащата на Блу в полицейска униформа получава медал от кмета на Ню Йорк Джими Уокър. Пак бащата на Блу, този път в цивилни дрехи, прегърнал майка му, наскоро след сватбата, двамата, щастливо засмени, гледат право в обектива. Снимка на Браун, прегърнал през рамо Блу, направена пред кантората в деня, в който Блу официално стана негов съдружник. Под нея снимка на Джаки Робинсън по време на бейзболен мач. До нея портрет на Уолт Уитман. И най-накрая, отляво на поета, снимка на Робърт Мичъм от филмово списание: с пистолет в ръка, гледа сякаш целият свят му е обявил война. Липсва снимка на бившата бъдеща мисис Блу, но при всяка разходка из малката си картинна галерия, той спира пред едно бяло петно на стената и си представя, че тя също е там.

Минават няколко дни, без Блу да си даде труд да погледне през прозореца. Така дълбоко е потънал в собствените си мисли, сякаш е забравил за съществуването на Блак. Разиграващата се драма е драма само на Блу и ако Блак по някакъв начин се явява причина за нея, то той вече е изиграл своята роля, изрекъл е своите реплики и е напуснал сцената. Защото на този етап Блу вече не може да приеме съществуването на Блак и направо го отрича. След като веднъж е проникнал в стаята на Блак и е стоял по средата й сам-самичък, след като, така да се каже, е бил в светая светих на Блаковата самота, не може да отговори на мрака на момента по друг начин, освен като го замени със своята собствена самота. Тогава, значи, да влезе в Блак е равносилно на това да влезе в себе си, а влезе ли веднъж в себе си, за какво друго място би могъл да мечтае по-нататък. Но точно там се намира Блак, въпреки че Блу не го знае.