Пол Остер - Нюйоркска трилогия

И така един следобед, като че съвсем случайно, Блу се приближава до прозореца, нещо, което не е правил с дни, спира се пред него и тогава, като че ли заради старите времена, разтваря завесите и поглежда навън. Първото нещо, което вижда, е Блак — не вътре в стаята си, а седнал на площадката пред къщата на отсрещната страна на улицата, гледа нагоре към прозореца на Блу. Значи ли това, че всичко е приключено, чуди се Блу. Значи ли, че това е краят?

Блу се отдалечава от прозореца, взема си бинокъла и пак се връща. Нагласява го на фокус върху Блак и в продължение на няколко минути изучава лицето му черта по черта, очите, устните, носа и така нататък, разчленява го на части и пак го събира. Трогва го дълбочината на неговата тъга, вдигнатите нагоре очи са изпразнени от надежда и изненадан и неподготвен за този образ, сърцето му се свива от състрадание, обзема го съчувствие към тази изоставена човешка фигура на отсрещния тротоар на улицата. Иска му се всичко това да не е така, да има куража да зареди пистолета си, да се прицели в Блак и да простреля черепа му. Никога няма да разбере откъде му е дошло, мисли си Блу, ще се озове на небето, преди тялото му да тупне на земята. Но още преди да е разиграл докрай тази малка сценка в главата си, тя вече го отвращава. Не, проумява той, съвсем не това му се иска. А ако не това, тогава — какво? Продължава да се бори с обзелите го нежни чувства, като си казва, че трябва да остане насаме със себе си, че има нужда единствено от спокойствие и тишина, но постепенно си дава сметка, че стои вече няколко минути и се чуди как би могъл да помогне на Блак и дали не е възможно да му протегне приятелска ръка. Това би означавало да си разменят ролите, мисли си Блу, и всичко наистина да се обърне с главата надолу. А защо не? Защо да не направи неочакваното? Да блъсне вратата, да изтрие цялата история — няма да е по-малко абсурдно от всичко останало. Защото истината е, че на Блу битката му е отнета. Липсва му хъс за нея. А по всичко личи — и на Блак. Само го погледни, казва си Блу. Най-тъжното създание на света. И тогава, още не изрекъл тези думи, разбира, че те се отнасят и за него.

Дълго след като Блак е станал от стъпалата, махнал се е оттам и обратно е влязъл в къщата, Блу продължава да гледа втренчено опразненото място. Час или два преди да се здрачи, той най-накрая се отдръпва от прозореца, вижда безпорядъка, който цари в стаята му, и се хваща на работа — цял час чисти, мие чинии, оправя леглото, прибира дрехите, събира разпръснатите по пода листове. После влиза в банята, дълго се къпе, избръсва се, слага си чисти дрехи, като за случая избира най-хубавия си син костюм. Сега всичко му изглежда различно, внезапно и необратимо различно. Няма повече страх, няма повече треперене. Нищо друго, освен спокойна решителност, чувство за правота в това, което му предстои.

Нощ е. За последен път си оправя връзката пред огледалото и излиза навън. Пресича улицата и влиза в сградата на Блак. Знае, че Блак си е вкъщи, защото в стаята му свети, и докато изкачва стълбите, се опитва да си представи израза върху лицето му, когато му каже какво е намислил. Почуква два пъти на вратата, много учтиво, и после чува гласа на Блак отвътре:

— Вратата е отворена. Влизай.

Трудно е да се каже какво точно е очаквал да завари Блу, но във всеки случай не е това, което вижда, прекрачвайки стаята. Блак е там, седи на леглото с маска на лицето си, същата, която носеше и човекът в пощата, а в дясната си ръка държи трийсет и осемкалибров револвер, съвсем достатъчен да направи всеки на решето от такова разстояние, насочил го е право в Блу. Блу се заковава на място, без да отрони дума. Значи край на примирието, мисли си той. Разменянето на ролите няма да се състои.

— Блу, седни на стола — подканва го Блак и с револвера посочва към дървения стол до бюрото. Блу няма никакъв избор, затова сяда — застава с лице към Блак, но е твърде далеч, за да се хвърли отгоре му, пък и в твърде неизгодна позиция, за да избие револвера от ръката му.

— Очаквах те — казва Блак. — Радвам се, че най-накрая се реши.

— Реших се — отвръща му Блу.

— Това изненадва ли те?

— Не съвсем. Не съм изненадан от тебе, а по-скоро от себе си, но то е, защото съм много глупав. Виж какво, дошъл съм тук с приятелски чувства.

— Разбира се — подсмихва се Блак. — Ние сме приятели. Приятели сме от самото начало, нали така? Най-добри приятели.

— Ако така се отнасяш с приятелите си — казва Блу, — мога само да благодаря на Бога, че не съм един от враговете ти.