Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Изчита целия ръкопис, всяка думичка от началото до края. Когато свършва, вече се зазорява и в стаята е просветляло. Чува песента на птичка, стъпки по тротоара, чува шума на кола, минаваща по Бруклинския мост. Блак е бил прав, казва си той. Знам я цялата наизуст.

Историята обаче не свършва дотук. Има още един момент на финала, но преди това Блу ще трябва да излезе от стаята си. Така е в този свят: нищо не може да се случи нито миг по-рано, нито миг по-късно. Когато Блу стане от стола, когато си сложи шапката и излезе през вратата, тогава ще дойде краят.

Къде ще отиде след това, не е важно. Защото трябва да помним, че всичко това е станало преди повече от трийсет години, в дните на нашето ранно детство. Значи, всичко е възможно. Лично аз предпочитам да си мисля, че той е отпътувал надалеч, че същата сутрин се е качил на влака и е заминал на Запад, за да започне нов живот. Нищо чудно дори да е напуснал пределите на Америка. В тайните си мечти го виждам как се качва на параход и заминава за Китай. Нека бъде Китай тогава и дотук спираме. Защото в същия миг Блу става от стола си, слага си шапката и излиза. И от този миг нататък ние вече нищо не знаем.

Сега ми се струва, че Фаншо винаги е бил там. За мен той е мястото, от което всичко започна, и без него едва ли щях да узная кой съм. Срещнахме се още преди да проговорим — бебета, които пълзят по тревата в пеленки, а когато станахме на седем години, убодохме пръстите си с карфица и се заклехме, че цял живот ще останем кръвни братя. Сега, когато мисля за детството си, пред очите ми е Фаншо. Той винаги е бил до мен, споделял е мислите ми, той бе човекът, който винаги виждах, щом вдигнех очи от себе си.

Но това се случи много отдавна. Израснахме, отделихме се един от друг, разпиляхме се. В това, разбира се, няма нищо странно. Животът ни тласка по неведоми пътища и малко от миналото остава с нас. То умира, когато умираме и ние, а смъртта е нещо, което ни се случва всеки ден.

Един ноемврийски ден преди седем години получих писмо от жена, която се наричаше Софи Фаншо. „Вие не ме познавате — започваше писмото — и моля да приемете моите извинения, че изниквам за вас така неочаквано. Но се случиха някои неща и при създалите се обстоятелства аз просто нямам друг избор.“ Оказа се, че тя е съпруга на Фаншо. Знаеше, че съм израсъл заедно с мъжа й, знаеше, че живея в Ню Йорк, тъй като бе изчела повечето от статиите, които бях публикувал в различни списания.

Обяснението дойде още във втория абзац — много рязко, без никакъв увод. Фаншо бил изчезнал, пишеше тя, и вече шест месеца не го е виждала. И през — това време — никаква вест, никакъв намек къде може да е отишъл. Полицията не открила никакви следи, а частният детектив, който наела, за да го издири, също свил безпомощно рамене. Нямало нищо сигурно, но фактите като че говорели сами за себе си: изглежда Фаншо бил мъртъв; абсурдно било да очакваме, че ще се върне. В светлината на казаното по-горе съществувало и нещо важно, което тя искала да обсъди с мен, и затова ме молеше за среща.

Това писмо задейства у мен серия от малки шокове. Информацията беше твърде голяма, за да мога да я осмисля наведнъж, и твърде много сили ме разпъваха в различни посоки. Най-неочаквано Фаншо отново се бе появил в моя живот. Но едва появил се, той пак бе изчезнал. Бил е женен, живял е в Ню Йорк — и това бе всичко, което знаех за него. Колкото и да е егоистично, чувствах се засегнат, че не бе пожелал да се свърже с мен. Телефонно обаждане, картичка или покана за едно питие, с помощта на което да си припомним старите времена — всичко това можеше да се уреди много лесно. Но грешката бе и моя. Знаех къде живее майката на Фаншо и ако исках да го намеря, много лесно можех да й се обадя. Истината е, че се бях откъснал от Фаншо. Неговият живот бе спрял в мига, в който пътищата ни се разделиха, и за мен той принадлежеше към миналото, а не към настоящето. Бе като дух, който носех у себе си, плод на праисторическото ми въображение, нещо, което отдавна вече не съществуваше. Помъчих се да си спомня кога го видях за последен път, но всичко ми беше като в мъгла. Умът ми се зарея, остана да блуждае няколко минути и после отведнъж спря, възкресявайки деня, в който баща му умря. Бяхме в гимназията и едва ли сме имали повече от седемнайсет години.

Обадих се на Софи Фаншо и й казах, че с удоволствие ще се срещна с нея, когато й е удобно. Уговорихме се за следващия ден, след което тя горещо ми благодари, въпреки че й обясних, че отдавна не съм се виждал с Фаншо и нямам никаква представа къде може да бъде.