Пол Остер - Нюйоркска трилогия

— Колко смешно.

— Точно така, аз съм роден смешник. С мен човек никога не може да скучае.

— А маската, няма ли да ме попиташ нещо за маската?

— Защо трябва да те питам? Какво носиш на главата си, е лично твоя работа.

— Ами нали разговаряш с тая глава.

— Защо ми задаваш въпроси, на които знаеш отговора?

— Изглеждам нелепо, нали?

— Разбира се, че изглеждаш нелепо.

— И страшно.

— Да, много страшно.

— Добре. Харесваш ми, Блу. Винаги съм знаел, че си мой човек. По сърце си ми, Блу, така да знаеш.

— Ако махнеш този револвер, може би и аз ще започна да те харесвам.

— Няма да стане. Съжалявам. Сега вече е много късно.

— Какво искаш да кажеш?

— Че вече нямам нужда от теб, Блу.

— Знаеш ли, може да се окаже, че не е чак толкова лесно да се отървеш от мен. Ти ме вкара в играта и знай, че си вързан с мен.

— Не, Блу, грешиш. Всичко свърши.

— Какво свърши?

— Свърши. Играта е изиграна. Повече няма какво да се играе.

— Откога?

— Отсега. От този момент.

— Ти не си с всичкия си.

— Не, Блу. Ако въобще ми има нещо, то е, че съм прекалено много с всичкия си. Но това ме изчерпа до дъно, нищичко не е останало. Ала ти го знаеш, Блу, знаеш го по-добре от всеки друг.

— Ами тогава защо не дръпнеш спусъка?

— Щом реша, че съм готов, ще го дръпна.

— Ще излезеш и ще оставиш тялото ми да лежи на пода, така ли? Няма начин.

— Не, не, Блу. Ти нищо не разбираш. Ще бъдем двамата заедно, както винаги.

— Ама ти май забравяш нещо.

— Какво?

— Ти трябва да ми разкажеш играта. Нали така трябваше да свърши тя. Ти ми разказваш играта и след това се сбогуваме.

— Ти вече я знаеш, Блу. Нима не разбираш? Ти знаеш играта наизуст.

— Тогава защо въобще си даде целия този труд?

— Не задавай глупави въпроси.

— Аз, аз — кажи ми за какво ти трябвах аз? За какво трябваше да ме вкарваш и мен? За отдушник ли?

— Не Блу. Ти ми беше нужен от самото начало. Ако не беше ти, нямаше да успея.

— Но за какво?

— За да ми напомняш какво се очаква от мен. Всеки път, когато вдигнех поглед и ти беше там, наблюдаваш ме, следиш ме, винаги налице, пронизваш ме с очите си като със свредел. Ти беше целият ми свят, Блу, и аз те превърнах в моята смърт. Ти си единственото нещо, което не се променя, единственото нещо, което обръща всичко с вътрешностите навън.

— А сега вече нищо не е останало. Написал си бележка, че се самоубиваш, и това е краят.

— Точно така.

— Ти си палячо. Проклет, нещастен палячо.

— Зная. Но не повече от всеки друг. Да не вземеш сега да ми разправяш, че ти си нещо по-различно? Аз поне те знам. Наумих си нещо и го свърших. А ти си наникъде, Блу. Загубен си още от първия ден.

— Тогава защо не дръпнеш спусъка, а, копеле? — пита Блу, изправя се рязко, започва ядно да се бие в гърдите и току подканя Блак да стане и да го убие. — Защо не ме застреляш и да се свършва?

Блу прави крачка към Блак, куршумът се бави, прави втора, после трета, после изкрещява в лицето на маскирания да стреля, защото му е все едно дали ще живее или не. След миг вече е съвсем до него и без никакво колебание избива револвера от ръката на Блак, сграбчва го за яката и го просва на колене. Блак се съпротивлява, опитва да се изправи на крака, но Блу е по-силен от него и така е освирепял от гняв, че не прилича на себе си. Когато първите удари се стоварват върху лицето, слабините и стомаха на Блак, той вече съвсем е отмалял и не след дълго безжизнено се просва на пода. Но това не може да умилостиви Блу, той продължава атаката си, рита изпадналия в безсъзнание Блак, вдига го за яката и блъска главата му в пода, удар след удар смазват тялото му. Най-накрая, когато гневът му се поуталожва, вижда какво е направил, не може да каже със сигурност дали Блак е жив или мъртъв. Сваля маската от лицето му и приближава ухо до устата му, иска да разбере дали диша. Като че чува нещо, но не може да различи дали звукът идва от Блак или от самия него. Дори да е още жив, мисли си Блу, няма да е задълго. А ако е мъртъв, тогава така да бъде.

Блу се изправя, костюмът му е раздърпан и разкъсан. Събира от бюрото листовете от ръкописа на Блак. Това му отнема няколко минути. Когато прибира всичките, изгасва лампата в ъгъла и излиза от стаята, като дори не се обръща да погледне още веднъж към Блак.

Когато Блу отново се връща в стаята си на отсрещната страна на улицата, вече минава полунощ. Слага ръкописа върху масата, влиза в банята и измива кръвта от ръцете си. Сменя дрехите си, сипва си чаша уиски и сяда на масата с книгата на Блак. Няма много време. Всеки момент ще дойдат и тогава ще стане страшно. Но той не позволява тази мисъл да му попречи в предстоящата задача.