Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Тя живееше в Челси, в къща, облицована с фугирани тухли — мрачна многоетажна сграда без асансьор, с олющена боя по стените. Изкачих се до петия етаж под звуците на радиопредавания, семейни скандали и шумни тоалетни, които долитаха откъм различните апартаменти, докато вървях нагоре по стълбите. Спрях, за да си поема дъх, и почуках. През шпионката на вратата надникна око, след което се чу щракането на заключалки и резета и Софи Фаншо застана пред мен, притиснала бебе в лявата си ръка. Тя ми се усмихна, покани ме да вляза, а бебето не спираше да тегли дългата й кестенява коса. Тя леко се отдръпна от скубещите я ръчички, взе детето в двете си ръце и го обърна с лице към мен. „Това е Бен — каза тя, — синът на Фаншо. Роден е точно преди три и половина месеца.“ Престорих се, че много харесвам бебето, което размахваше ръчички и се лигавеше — цялата му брадичка бе покрита в бяла слюнка, — но всъщност интересът ми към майката бе далеч по-голям. Фаншо е бил късметлия. Жената беше красива, с тъмни интелигентни очи и изпитателен поглед. Слаба, средна на ръст и с някаква леност в движенията — нещо, което я правеше да изглежда едновременно чувствена и предпазлива, сякаш съзерцаваше света от сърцевината на дълбока вътрешна бдителност. Никой мъж не би напуснал тази жена доброволно — още по-малко, когато е бременна с неговото дете. В това бях сигурен. Дори преди да пристъпя в апартамента, знаех, че Фаншо трябва да е мъртъв.

Апартаментът се състоеше от четири малки, оскъдно мебелирани стаи с общ коридор. В едната имаше само книги и писалище, друга служеше за всекидневна, а останалите две — за спални. Макар със занемарен и бедняшки вид, жилището беше добре подредено и общо взето комфортно. Най-малкото доказваше това, че Фаншо не е прекарвал времето си в печелене на пари. Но аз съм последният човек, който има право да се присмива на запуснатостта. Собственият ми апартамент бе далеч по-неугледен и мрачен от този, а и много добре знам какво значи всеки божи месец да плащаш наема си навреме.

Софи Фаншо ми подаде стол, направи ми кафе и седна на синьото протрито канапе срещу мен. Дундуркайки детето в скута, тя ми разказа историята за изчезването на Фаншо.

Срещнали се в Ню Йорк преди три години. Месец подир това се преместили да живеят заедно и след по-малко от година се оженили. Не било лесно да се живее с Фаншо, вметна Софи, но тя го обичала, пък и нищо в поведението му не подсказвало, че не споделя чувствата й. Двамата били щастливи; той очаквал с нетърпение раждането на детето; нямало никакви разправии помежду им. Един ден през април й казал, че следобеда ще отиде до Ню Джързи да види майка си, и повече не се върнал. Когато късно същата вечер Софи се обадила на свекърва си, разбрала, че той въобще не се е отбивал при нея. Това се случвало за първи път, но Софи решила да изчака. Не искала да бъде като онези съпруги, които се паникьосват при всяко закъснение на мъжа си, пък и знаела, че Фаншо има нужда от повече свобода в сравнение с други мъже. Дори решила да не го пита нищо, когато се прибере. Но изминала цяла седмица, след нея втора, и тогава тя отишла в полицията. Както и очаквала, там съвсем не взели проблема й присърце. При липсата на криминални улики те не можели да направят почти нищо. В края на краищата съпрузи напускали жените си всеки ден и повечето от тях оставали в неизвестност. Полицията провела няколко рутинни анкети, от които нищо не излязло, и тогава я посъветвали да наеме частен детектив. С помощта на свекърва си, която предложила да поеме разноските, тя наела един човек на име Куин. Куин се заел със случая, работил упорито в продължение на пет-шест седмици, но накрая помолил да бъде освободен и не пожелал да вземе повече пари. Казал на Софи, че по всяка вероятност Фаншо е все още в страната, но дали е жив или мъртъв — това вече не знаел. Куин не бил мошеник. По думите на Софи проявил истинско съчувствие и й направил впечатление на човек, който наистина иска да помогне, и затова, когато се видели за последен път, разбрала, че е безсмислено да оспорва неговото решение. Нямало какво повече да се направи. Но ако желанието на Фаншо било да я напусне, той не би се измъкнал тихомълком. Не било в стила му да отбягва истината, нито неприятните разговори, дори сблъсъци. Неговото изчезване можело да означава само едно: сполетяло го е нещо ужасно.

Софи продължавала да се надява, че нещо отнякъде ще изникне. Била чела за случаи на амнезия и в един момент отчаяно се вкопчила в тази вероятност: мисълта за Фаншо, който безпомощно се лута, без да знае кой е, ограбен от собствения си живот, но все пак жив, я карала да смята, че в един момент, осъзнавайки себе си, той все пак може да се върне. Седмиците минавали и наближавало време да ражда. Очаквала бебето след по-малко от месец, което пък означавало, че можело да се появи на бял свят всеки момент и така, полека-лека още нероденото дете обсебило мислите й, сякаш в нея нямало повече място за Фаншо. Точно с тези думи описа усещането си — нямало повече място в нея, — после добави, че въпреки всичко тя, изглежда, е сърдита на Фаншо, задето я е изоставил, макар и той да нямал вина за това. Това нейно признание ми прозвуча до болка откровено. Не бях чувал друг човек да говори по този начин за личните си чувства — така безпощадно, с пълно пренебрежение към общоприетите норми на благоприличие. И сега, когато пиша тези редове, разбирам, че в онзи първи ден аз бях пропаднал като през дупка в земята, озовавайки се на място, където никога преди не съм бил.