Пол Остер - Нюйоркска трилогия

На няколко пъти се замисляла дали да не поеме нещата в свои ръце, тайничко да изнесе един от ръкописите му и да го покаже на издател, но така и не се решила. В брака имало правила, които не бива да се престъпват, и независимо колко погрешно и твърдоглаво било отношението му по въпроса, тя нямала друг избор, освен да се съобрази с него. Додаде, че бил изписал сума ръкописи, и тя се влудявала само при мисълта, че стоят затворени в шкафа, но въпреки това Фаншо заслужавал да има нейната преданост и тя гледала да не повдига този въпрос.

Един ден, три или четири месеца преди да изчезне, Фаншо й съобщил, че е готов на компромис. Обещал й, че до една година ще направи нещо, и за да й покаже, че говори сериозно, добавил, че ако по някаква причина не удържи на думата си, тя може да вземе всичките му ръкописи и да ми ги предаде. Казал, че аз съм пазителят на неговото творчество и именно аз трябва да реша съдбата на въпросните творби. Ако отсъдя, че си струва да се публикуват, щял да ги придвижи. Допълнил обаче, че ако междувременно с него се случи нещо, тя трябва веднага да ми предаде ръкописите и да ме остави да действам по своя преценка срещу двайсет и пет процента от печалбата, в случай че такава има. Ако пък реша, че ръкописите не представляват интерес и не си заслужава да бъдат публикувани, тогава да ги върна обратно на Софи, а тя да ги унищожи до последната страница.

Тези приказки я стреснали, така каза Софи, но тя се изсмяла на тържественото му изказване. Сцената не била в негов стил, та си помислила, че може би — се дължи на току-що започналата й бременност. Нищо чудно бащинството да го е отрезвило, натоварвайки го с това ново чувство за отговорност; нищо чудно, в желанието си да докаже добрите си намерения, да се престарава. Независимо от причината обаче тя се зарадвала, че най-сетне е променил решението си. Докато бременността й напредвала, дори се отдала на тайни мечти за успеха на Фаншо, надявайки се, че тогава ще може да напусне работа и да отгледа детето без финансови затруднения. Но, разбира се, всичко се провалило и много скоро ръкописите на Фаншо били забравени в суматохата след изчезването му. После, когато нещата се поуталожили, тя не посмяла да изпълни заръките му от страх да не предизвика съдбата, в случай че все още има някаква надежда да го види. Но най-накрая се отказала от това загадъчно укриване на ръкописите и решила да уважи волята на Фаншо. Именно затова се бе обърнала към мен. Затова и седях сега с нея.

Самият аз не знаех как да постъпя. Предложението беше съвсем неочаквано и в продължение на минута-две останах безмълвен, борейки се с непосилната и ненадейно натрапена ми задача. Недоумявах защо Фаншо бе избрал именно мен за тази работа. Не бях го виждал от десет години и с голямо удивление научих, че той често си е спомнял за мен. Как можеше да очаква, че ще поема такава отговорност — да отсъдя дали животът на един човек е бил пълноценен. Софи се опита да ми обясни. Макар и откъснати един от друг, рече тя, Фаншо й е говорил за мен и при всяко споменаване на името ми добавял, че съм бил най-добрият му приятел на света — единственият истински приятел, който някога е имал. Освен това внимателно следял творчеството ми, като редовно си купувал списанията, в които помествах статии, и понякога дори ги изчитал на глас пред нея. Възхищавал се от писанията ми, така каза тя; гордеел се с мен и твърдял, че имам заложби и един ден ще се прочуя.

Тези похвали ме притесниха. Гласът на Софи звучеше така настойчиво, сякаш самият Фаншо говореше чрез нея и се мъчеше да ме убеди със собствените си доводи. Признавам, че се почувствах поласкан, и това бе съвсем естествено при дадените обстоятелства. Точно тогава преживявах труден период и съвсем нямах такова високо мнение за себе си. Вярно е, че бях написал много статии, но в моите очи това не бе кой знае какво постижение и въобще не се гордеех с тях. Смятах ги малко или много за халтура. Бях започнал с големи надежди, очаквайки да стана писател, очаквайки, че ще успея да напиша нещо, което не само ще докосне сърцата на хората, но и ще промени живота им. Но времето течеше и полека-лека разбрах, че това едва ли ще стане. Очевидно, не носех в себе си такава книга и често се замислях дали няма да е по-добре да се откажа от мечтите си веднъж завинаги. Но да пишеш статии беше далеч по-просто. Работех много и така, от поръчка на поръчка, успявах да преживявам — и което е по-важно, имах удоволствието постоянно да виждам името си в печата. Знаех, че нещата могат да бъдат и много по-зле. Още нямах трийсет, а вече си бях създал име. Бях започнал с рецензии на стихосбирки и романи, а сега умеех да пиша за почти всичко, и то добре. Филми, театрални постановки, изложби, концерти, книги, дори бейзболни мачове — потърсят ли ме, не отказвах. Светът гледаше на мен като на млад интелигентен човек, изгряваща звезда в областта на критиката, но вътре в себе си аз се чувствах стар и доста изхабен. Това, което бях постигнал до момента, беше минимално, да не кажа нищо — прах, който и най-лекият ветрец може да отвее.