Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Говоря за нашето най-ранно детство — когато бяхме пет, шест, седемгодишни. Голяма част от всичко това е вече дълбоко заровена и аз зная, че дори споменът за нея може да е неверен. Но няма да сгреша, ако кажа, че все още пазя сиянието на онези дни в себе си и още тая старото усещане за тях. Едва ли тези чувства са лъжливи. В крайна сметка каквото и да се бе случило с Фаншо, мисля, че неговото начало трябва да се търси именно в онези времена. Той доста бързо се формира като личност и когато започнахме училище, вече правеше впечатление с присъствието си. Фаншо представляваше ярка индивидуалност, докато ние, останалите, бяхме още неоформени същества, измъчвани от вечно безпокойство, които слепешката прегазваха от миг в миг. Не искам да кажа, че ни бе изпреварил в растежа си — никога не е изглеждал по-голям от нас — а че още преди да възмъжее, бе намерил своята идентичност. Поради една или друга причина той никога не стана жертва на катаклизмите, които раздрусаха останалите. Неговите драми бяха от различен порядък — по-вътрешни и без съмнение по-бурни, — но без онези резки промени, които сякаш бележеха живота на другите.

Особено добре си спомням един случай. Става въпрос за рожден ден, на който бяхме поканени и двамата с Фаншо. Беше още в първи или втори клас, тоест в самото начало на периода, за който мога да твърдя, че си спомням конкретни неща. Беше един съботен следобед през пролетта. Тръгнахме за рождения ден с наш приятел на име Денис Уолдън. Животът на Денис беше доста тежък. Имаше безброй братя и сестри, майка му беше алкохоличка, а баща му се съсипваше от работа. Бях им гостувал два или три пъти — голям, мрачен, неугледен дом — и си спомням, че много се уплаших от майка му, която ми заприлича на вещица от страшна приказка. Прекарваше деня зад заключената врата на собствената си стая, винаги по пеньоар, а бледото й лице — кошмар от бръчки — току се подаваше иззад вратата, за да изкрещи нещо към свитата малчугани. В деня на празненството двамата с Фаншо се бяхме натоварили с подаръци за рожденика, всичките опаковани в разноцветни хартии и вързани с панделки. Денис обаче не носеше нищо и, естествено, чувстваше се неловко. Спомням си, че се опитах да го утеша с няколко любезни фрази от рода на: това няма значение, никой не обръща внимание на тези работи, в бъркотията никой няма да забележи. Но те не помогнаха на Денис и Фаншо веднага го разбра. Без обяснение той се обърна към Денис и му връчи собствения си подарък. Ето, каза му той, вземи. Аз ще се извиня, че съм забравил моя у дома. Първата ми мисъл беше, че Денис ще откаже да приеме този жест, че ще се обиди от постъпката на Фаншо. Но не излязох прав. Той се поколеба за миг, стъписан от този неочакван обрат на съдбата, после кимна, сякаш вникнал в мъдростта на приятеля си. Това не беше акт на подаяние, а на справедливост и именно затова Денис можа да го приеме, без да се почувства унижен. Бе съумял да превърне снизхождението в безпристрастна правота. И го бе направил като с магическа пръчка — съчетание от безцеремонна и безкомпромисна убеденост, нещо, в което друг, освен Фаншо, не би успял.

След рождения ден отидох на гости у Фаншо. Майка му беше там — седеше в кухнята, попита ни как сме прекарали и дали рожденикът е харесал подаръка, който му е избрала. Още преди Фаншо да си отвори устата, аз на един дъх й разказах за неговата щедрост. Нямах намерение да го наклеветя, просто не успях да се сдържа. Жестът на Фаншо бе открил пред очите ми нов, неподозиран свят: а именно че човек може да попие, да усети чувствата на другите така издълбоко, че собствените му да изгубят значение. Това бе първият високо морален акт, на който бях станал жив свидетел, и затова не ми се говореше за нищо друго. Майката на Фаншо обаче не беше толкова въодушевена от постъпката му. Да, каза тя, това бил похвален и щедър жест, но неправилен. Подаръкът бил платен от нейните пари и давайки го на друг, Фаншо се е показал нелюбезен към домакина си, като се е появил без подарък, а това засягало и нея, тъй като тя все още носела отговорност за неговите постъпки. Фаншо я изслуша внимателно, ала не отвърна. Тя спря да говори, изчаквайки го, но той продължи да мълчи. Тогава го попита дали я е разбрал. Той каза „да“. И може би всичко щеше да свърши дотук, ако след кратка пауза Фаншо не бе добавил, че все пак смята, че е прав. За него нямало значение какво мисли тя: при друг подобен случай пак би постъпил така. След тази размяна на реплики последва малка сценка. Мисис Фаншо се ядоса на твърдоглавието му, но Фаншо си остана на своето и не отстъпи нито педя под огъня на нейните упреци. Най-накрая тя му заповяда да се качи в стаята си, а мен помоли да си вървя. Бях ужасен от нейната несправедливост, но когато се опитах да го защитя, Фаншо ми даде знак да се оттегля. Вместо да продължи да протестира, той предпочете да приеме мълчаливо наказанието си и да изчезне в своята стая.