Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Фаншо, когото аз познавах, не беше смелчага по рождение. Въпреки това понякога се шокирах от готовността, с която се хвърляше в опасни ситуации. Зад външното му спокойствие сякаш се криеше мрачна неизвестност, нещо, което непрекъснато го подтикваше да се изпробва, да рискува, да стига до крайности. Като момче обичаше да играе по строителни площадки, катереше се по стълби и скелета, минаваше по мостове от една-единствена дъска над пропасти, пълни с машини, торби с пясък и кал. Докато Фаншо бе зает с тези изпълнения, аз се мотаех наоколо, тихомълком го умолявах да престане, но не смеех да му извикам на глас от страх да не го сепна и той да падне отвисоко. С течение на времето тези негови подтици ставаха все по-неудържими. Фаншо взе да ми говори колко е важно „да вкусиш от живота“. Трябва да поставяш препятствия пред себе си, казваше той, да се стремиш към непознатото. Това искаше той, все повече и повече от това. Веднъж, бяхме почти петнайсетгодишни, когато ме склони да заминем двамата за Ню Йорк в края на седмицата — да се мотаем из улиците, да прекараме една нощ върху пейките на старата гара Пен Стейшън, да си поговорим със скитниците и да видим колко дълго можем да издържим без храна. Спомням си как в неделя сутринта в седем часа усетих, че съм пиян, и дълго повръщах върху тревата на Сентръл парк. За Фаншо това беше нещо важно — още една стъпка към самоопознаването, — но за мен се оказа само едно гадно, злополучно прегрешение, което не ми беше по вкуса. Въпреки всичко продължих да се мъкна по петите му, пиян и объркан свидетел, но не и участник в неговата авантюра, един малолетен Санчо, яхнал магарето, за да гледа как приятелят му непрекъснато влиза в бой със самия себе си.

Месец или два след въпросния уикенд Фаншо ме заведе в публичен дом в Ню Йорк (един негов приятел бе уредил посещението), където двамата загубихме девствеността си. Спомням си, че това се случи в малък апартамент някъде в северната част на Уест сайд, недалеч от реката — малка кухничка и плътно запердена спалня, разделени с прозрачна завеса. Там живееха две негърки — едната дебела и стара, другата млада и хубава. Тъй като никой от нас не пожела старата, трябваше да решим кой да бъде пръв при младата. Ако не се лъжа, усамотихме се в антрето и хвърлихме ези-тура. Разбира се, Фаншо спечели, след което аз се настаних в тясната кухничка в компанията на дебелата мадам. Наричаше ме „сладурче“ и току ми напомняше, че ако си променя решението, тя е изцяло на мое разположение. Бях толкова нервен, че само й кимах като механична играчка и седях като истукан, заслушан в шумното отривисто дишане на Фаншо от другата страна на завесата. Една-единствена мисъл се въртеше в главата ми: че след малко членът ми ще се озове там, където сега е неговият. Дойде и моят ред. И до днес не знам името на онова момиче. Тя бе първата жена, която виждах съвсем гола. Държеше се непринудено и свойски, въобще не се притесняваше от голотата си и сигурно всичко щеше да мине по мед и масло, ако не бяха обувките на Фаншо, които ме разсейваха. Зърнах ги в пролуката между завесата и пода, блестяха на кухненската светлина и стояха така, сякаш не са част от тялото му. Момичето беше много мило и направи всичко възможно, за да ми помогне, но мъчението се проточи и накрая дори не успях да изпитам удоволствие. После, вече се смрачаваше, когато двамата с Фаншо излязохме навън, аз почти нямаше с какво да се похваля. Фаншо обаче изглеждаше доста доволен, сякаш преживяното бе послужило като потвърждение на теорията му за „вкусването от живота“. Тогава разбрах, че в сравнение с мен Фаншо бе човек с далеч по-изострен апетит.

В покрайнините живеехме много спокойно. Ню Йорк беше само на двайсет мили, но в сравнение с малкия ни свят от ливади и дървени къщи, все едно че беше по-далеч и от Китай. На тринайсет-четиринайсет години Фаншо вече се бе превърнал в душевен изгнаник, който автоматично следваше правилата на благоприличието, но се чувстваше откъснат от средата си и презираше живота, който водеше по принуда. Не се разбунтува, на никого не досади, ала се затвори в себе си. След като се радваше на такова внимание като дете, винаги в центъра на събитията, сега, когато постъпвахме в гимназията, Фаншо почти изчезна от полезрението ни, доброволно се оттегли в периферията и упорито отказваше да помръдне оттам. По това време той вече сериозно се занимаваше с писане (въпреки че още на шестнайсет години бе престанал да показва съчиненията си), но за мен това бе по-скоро симптом, отколкото следствие. През втората година на гимназиалния курс например Фаншо бе единственият ученик в нашия клас, който успя да влезе в бейзболния отбор на колежа. В продължение на няколко седмици се проявяваше като изключителен играч, след което, неизвестно защо, напусна отбора. На следващия ден ми разказа как е станало: след тренировка влязъл в стаята на треньора, за да си предаде екипа. Треньорът, който току-що си бил взел душ, стоял съвършено гол до бюрото си, с пура в уста и бейзболна шапка върху главата. Фаншо ми го описа с голямо удоволствие, подчертавайки абсурдността на сценката, която поукраси с подробности относно квадратното, затлъстяло тяло на треньора, светлината в стаята и локвата вода, отцеждащата се върху сивия циментов под — но това си беше само едно описание, броеница от думи, която никак не засягаше самия Фаншо. Аз бях разочарован от решението му да напусне отбора, а Фаншо така и не обясни защо точно го е направил, освен дето подхвърли, че бейзболът бил скучна игра.