Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Както и с много други талантливи хора, идва момент, в който те вече не се задоволяват с онова, което лесно им се удава. След като още в най-ранна възраст бе усвоил и усъвършенствал всичко, което се искаше от него, съвсем естествено бе да започне да търси други предизвикателства. Като се имат предвид еснафските ограничения на живота му като гимназист в малък провинциален град, фактът, че той откри тези „други предизвикателства“ вътре в себе си, не е нито учудващ, нито неочакван. Но аз мисля, че имаше и нещо друго. По онова време в семейството на Фаншо се случиха неща, които несъмнено му повлияха, и няма да е честно, ако ги премълча. Дали са му повлияли съществено, е друг въпрос, но според мен абсолютно всичко има значение. В края на краищата животът на всеки от нас е сбор от непредвидени факти, хроника на случайността, неочакван късмет и произволни събития, които не разкриват нищо друго, освен собственото си безсмислие.

Когато Фаншо беше на шестнайсет години, откриха, че баща му има рак. В продължение на година и половина той наблюдаваше умиращия си баща и в този период семейството полека-лека взе да се разпада. Може би най-тежко понесе този удар майка му. Тя трябваше да издържа стоически на напрежението, да се занимава с лекарските консултации, да урежда семейните финанси и да поддържа домакинството, докато вътрешно непрекъснато се люшкаше от състояние на голям оптимизъм, породен от шансовете за излекуване, до почти парализиращо отчаяние. Фаншо твърдеше, че тя така и не успяла да приеме очевидния факт, който всекидневно се натрапвал пред очите й. Знаела, разбира се, какво ще се случи, но й липсвала сила да го признае дори пред себе си. Времето минавало, а тя продължавала да живее, сякаш със затаен дъх. Поведението й ставало все по-ексцентрично: по цяла нощ домакинствала като същинска маниачка, страхувала се да остане сама в къщата (но същевременно ненадейно и без обяснения изчезвала за неопределено време), непрекъснато си въобразявала, че страда от какво ли не (алергии, високо кръвно, световъртеж). После взела да се увлича по щуротии от рода на разни психически феномени, спиритуализъм, астрология, нови представи за душата, докато в един момент станало почти невъзможно да се разговаря с нея, защото всеки опит свършвал с изтощително мълчание пред напористите й лекции за разрухата на човешкото тяло.

Отношенията между Фаншо и майка му се обтегнаха. Беше се вкопчила в него, разчитайки на подкрепата му, но същевременно се държеше, сякаш в цялото семейство тя е единствената мъченица, която страда истински. Фаншо трябваше да играе ролята на непоклатим стълб в къщата; трябваше да се грижи не само за себе си, но и за дванайсетгодишната си сестра. Това положение обаче породи допълнителни проблеми, защото Елън беше неспокойно и неуравновесено дете и в създадения от болестта родителски вакуум стана изцяло зависима от Фаншо. Той се превърна в неин баща, нейна майка, неин бастион на мъдростта и спокойствието. Фаншо добре разбираше колко нездрава може да се окаже тази й привързаност към него, но не смееше да предприеме нищо от страх да не я нарани непоправимо. Спомням си как собствената ми майка говореше за „бедната Джейн“ (мисис Фаншо) и колко зле се отразявало всичко това върху „Беба“. Аз обаче знаех, че всъщност Фаншо е онзи, който страда най-много. Но истината е, че от жените край него дори това не се разбра.

Що се отнася до бащата на Фаншо, не мога да кажа почти нищо със сигурност. За мен той беше жива загадка, вечно разсеян, добродушен човек, когото познавах съвсем слабо. Докато моят баща например често се мотаеше у дома, особено в събота и неделя, бащата на Фаншо рядко се мяркаше наоколо. Той беше доста известен адвокат, който навремето е имал големи политически амбиции, но ги изоставил, след като изживял поредица от разочарования. Обикновено работеше до късно вечер. Прибираше се към осем-девет и често прекарваше съботата и дори част от неделята в кантората си. Едва ли се е замислял върху бъдещето на сина си, тъй като имаше вид на човек, който не обича деца, дори на човек без спомени от собственото си детство. Мистър Фаншо беше достолепен, улегнал мъж, толкова дълбоко вглъбен във вечно сериозните въпроси на възрастните, че според мен наистина му е било трудно да ни възприема по друг начин, освен като същества от друг свят.

Нямаше и петдесет, когато умря. През последните шест месеца от живота си, след като докторите казаха, че няма никаква надежда да бъде спасен, той легна в единствената спалня за гости в къщата на Фаншо, съзерцаваше двора през прозореца, от време на време се зачиташе в някоя книга, взимаше си болкоуспокояващите лекарства и дремеше. Именно тогава Фаншо прекарваше цялото си свободно време при него и въпреки че мога само да се досещам какво е станало, предполагам, че отношенията им се бяха променили. Най-малкото знам колко усилия положи за това моят приятел, като често отсъстваше дори от училище, само и само да бъде с баща си, докато най-накрая, грижейки се с непоколебима преданост, той се превърна в насъщност за него. За Фаншо това бе едно мрачно изпитание, което, изглежда, не беше съвсем по силите му, и въпреки че той го издържа мъжки, мобилизирайки онази дързост, която се среща само у младите, аз все пак често се замислям дали наистина успя да превъзмогне докрай това нещастие.