Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Разбира се, нищо от казаното по-горе не беше изразено с толкова много думи. Но усещането беше точно такова и пренебрегването му би означавало липса на чувствителност. Имайки предвид собствените си резерви по въпроса, стори ми се странно, че именно аз трябваше да поддържам огъня на начинанието, но виждах, че ако не задействам нещата, работата ще остане несвършена.

— Всъщност, ако искаш, можеш и да не се ангажираш — казах. — Ще трябва, разбира се, да се консултирам с теб, но това няма да ти отнеме много време. Мисля, че няма да сбъркаш, ако оставиш на мен взимането на решения.

— С удоволствие — отвърна тя. — Аз и без това нищо не разбирам от тези работи. Дори да се опитам да свърша нещо сама, непременно ще сбъркам.

— За мен е по-важно да знам, че сме от една и съща страна на барикадата — казах. — В крайна сметка всичко опира до това, дали ми имаш доверие или не.

— Имам ти доверие — рече тя.

— Но аз не съм ти дал никакво основание за това — отвърнах. — Или поне, не още.

— Знам. Но въпреки това ти имам доверие.

— Ей така, без причина?

— Да. Ей така.

Тя отново ми се усмихна и до края на вечерта не говорихме повече за творчеството на Фаншо. Имах намерение да обсъдим всичко най-подробно — как е най-добре да започнем, кои от издателите има вероятност да проявят интерес, с какви хора да се свържем и така нататък — но то вече не ми се струваше важно. Софи като че предпочиташе да не мисли по въпроса и сега, след като я уверих, че няма да й се налага, веселата й закачливост полека-лека се върна. След толкова много трудни месеци пред нея най-накрая се бе открила възможността да си позволи, макар и за малко, да забрави за случилото се и тя наистина ми се стори решена да се отдаде на малките удоволствия, които й предлагаше моментът: ресторанта, храната, смеха на хората край нас, това, че е тук, а не някъде другаде. Сякаш искаше да се потопи в тази атмосфера, а кой бях аз, че да й го откажа?

Тази вечер бях в добра форма. Софи просто ме вдъхновяваше, а и на мен малко ми трябваше. Пусках шеги, разправях истории, забавлявах я с фокуси, за които използвах сребърните прибори. Тя беше толкова красива, че нямах сили да откъсна очите си от нея. Беше ми приятно да чувам смеха й, да наблюдавам как лицето й откликва на моите думи, да гледам очите й, да изучавам жестовете й. Бог знае какви глупости съм й наприказвал, но през цялото време се преструвах в стремежа си да прикрия своите истински подбуди зад настървеното си и преднамерено очарование. Не беше лесно. Знаех, че Софи е самотна, че се нуждае от утехата на едно топло тяло до себе си, но бързото сваляне не беше моята цел. Страхувах се, че с припряност може да разваля нещата. В този ранен етап от познанството ни Фаншо все още присъстваше осезателно — той бе връзката, за която избягвахме да говорим, невидимата сила, която ни бе събрала. Щеше да мине време, преди да изчезне, а дотогава аз бях готов да чакам.

Всичко това създаваше едно особено, но не неприятно напрежение между нас двамата. С напредването на вечерта и най-невинно подхвърлените слова натежаваха от еротични обертонове: Думите престанаха да бъдат просто думи, а странен код на безмълвието, омагьосан кръг, в който разговорът ни не спираше да се върти около премълчаното. Докато избягвахме желаната и от двама ни тема на разговор, вълшебството нямаше да изчезне. И двамата някак естествено се плъзнахме по плоскостта на този вид общуване и то ставаше все по-въздействащо, тъй като никой от нас не наруши загадъчността му. Знаехме какво правим, но се преструвахме, че не знаем. Така започнах да ухажвам Софи — бавно, сдържано, постепенно.

След като излязохме от ресторанта, повървяхме около двайсет минути в мрака на късния ноемврийски ден. Приключихме вечерта на чашка в един бар в центъра на града. Аз не спрях да пуша през цялото време, но с изключение на цигарите нищо друго не издаваше вълнението ми. Софи ми разказа за семейството си в Минесота, за трите си по-малки сестри, за пристигането си в Ню Йорк преди осем години, за музиката, за уроците, които преподавала, и как възнамерявала да се върне към същата работа следващата есен. Разговаряхме с шеговит тон и всяка небрежно подхвърлена забележка ни караше да избухваме в смях. Сигурно щяхме да продължим да се забавляваме така още дълго, ако не беше жената, останала да гледа детето. Някъде към полунощ станахме да си вървим. Изпратих я до вратата на апартамента и тогава направих последното си голямо усилие за вечерта.