Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Защото зад всичко това се криеше желанието ми да остана във връзка със Софи. С течение на времето започнах да й се обаждам без никакво притеснение три-четири пъти в седмицата, вечеряхме заедно или я придружавах, докато извеждаше Бен на следобедна разходка. Представих я на Стюарт Грийн, поканих я на срещата си с драматурга, намерих й адвокат, който да се заеме с нейните договори и с други въпроси от правно естество. Софи посрещна всичко това в типично неин стил, тоест, погледна на въпросните срещи по-скоро като на светски контакти, отколкото като на бизнес. Същевременно пред всички тях даде ясно да се разбере, че аз съм упълномощеният от нея човек. Усещах, че не иска да остане длъжна на Фаншо, че каквото и да се беше или не беше случило, тя държи да стои настрана. Парите, разбира се, я зарадваха, но тя сякаш не ги свързваше с работата на Фаншо. За нея те бяха като неочакван дар, като паднал от небето печеливш лотариен билет и толкоз. Извилата се вихрушка не успя да заслепи Софи нито за миг. Тя разбираше абсурда на положението и тъй като у нея нямаше нито алчност, нито желание да се налага, не си загуби ума.

Продължих да я ухажвам упорито. Несъмнено ходовете ми бяха прозрачни, но може би и това помогна. Софи разбра, че съм влюбен в нея, и това, че не й се нахвърлих и не настоявах да науча какви са нейните чувства към мен, вероятно я убеди в сериозността на моите намерения повече от всичко друго. Но и аз не можех да чакам вечно. Сдържаността е добра, но до време. Ако се проточи твърде дълго, може да се окаже фатална. Дойде един момент, в който усетих, че напрежението в нашите отношения изчезна и те някак улегнаха. Сега, когато се сещам за този миг, изкушавам се да употребя най-традиционния език на любовта. Искам да говоря с метафорите на изгарящото желание, на бариерите, които падат пред напора на неутолимата страст. Съзнавам колко преувеличено звучат тези изрази, но в крайна сметка те са съвършено точни. Всичко се промени и думи, които дотогава не разбирах, изведнъж добиха съвсем ясен смисъл за мен. Любовта бе като едно откровение и когато най-сетне намерих време да я осмисля, учудих се как съм живял толкова дълго, без да знам повече за това просто нещо. Не става дума толкова за желанието, колкото за познанието, за откритието, че двама души в любовния си плам могат да създадат нещо много по-силно от онова, на което са способни поотделно. Това познание ме промени, поне така си мисля, и в действителност ме направи по-човечен. Принадлежейки на Софи, аз започнах да се чувствам, сякаш принадлежа и на всички останали хора. Изведнъж се оказа, че истинското ми място в света е някъде извън мен, а дори и да бе вътре в мен, не знаех точно къде. Може би в онази малка кухина между егото и не-егото и тогава за пръв път в живота си видях това никъде като истинския център на света.

Беше трийсетият ми рожден ден. Познавах Софи вече от три месеца и тя настоя да го отпразнуваме. Отначало отказах, защото никога не бях обръщал внимание на рождените си дни, но тя каза, че традициите трябва да се спазват, и аз отстъпих. Подари ми скъпо илюстрирано издание на „Моби Дик“, заведе ме на обяд в луксозен ресторант, след което ме вкара на „Борис Годунов“ в Метрополитън. За първи път се оставих да ме носи течението, без да подлагам щастието си на съмнение, без да се състезавам със самия себе си, без да се опитвам да манипулирам собствените си чувства. Започвах да усещам едно ново самочувствие у Софи; сякаш искаше да ми покаже, че за себе си тя вече е взела решение и че е твърде късно за който и да е от нас двамата да се откаже. Това бе нощта, която промени всичко, в която отпаднаха всички въпросителни относно бъдещето. Върнахме се в апартамента й в единайсет и половина, Софи плати на задрямалата жена, която бе оставила да гледа детето, после влязохме на пръсти в спалнята на Бен и го погледахме известно време, надвесени над креватчето му. Много добре си спомням, че никой от нас не пророни дума и че единственият звук, който чувах, бе шумното дишане на Бен. Наведохме се ниско над него, сякаш изучавайки формите на малкото му телце легнал по корем, със свити крачка и щръкнало нагоре дупенце, пъхнал два-три пръста в устата си. Стори ми се, че това продължи цяла вечност, въпреки че едва ли сме стояли в стаята повече от минута-две. После, като по даден знак, и двамата се изправихме едновременно, обърнахме се един към друг и започнахме да се целуваме. След това ми е трудно да разкажа какво се случи. Тези неща имат много малко общо с думите, толкова малко всъщност, че ми изглежда безсмислено да се опитвам да ги изразя. Ако въобще мога да кажа нещо, то е, че двамата потъвахме един в друг, потъвахме толкова бързо и толкова надълбоко, че нищо вече не можеше да ни спре. Отново метафора. Но това няма значение. Защото дали мога да говоря за това или не, не променя истината за случилото се. А истината е, че никога не е имало такива целувки и в целия ми живот едва ли някога ще има.