Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Прекарах нощта в леглото на Софи и повече не го напуснах — беше невъзможно, поне за мен. През деня се връщах в собствения си апартамент, за да работя, но всяка вечер отивах при Софи. Станах част от нейния дом — пазарувах за вечеря, сменях пелените на Бен, изхвърлях боклука, — тоест за първи път живеех в такава близост с друг човек. Месеците минаваха и за мое най-голямо и непрестанно удивление открих, че този живот ми допада. Бях роден, за да бъда със Софи, и постепенно започнах да усещам, че ставам по-силен, че тя ме прави по-добър от всякога. Странно наистина как Фаншо ни бе събрал. Ако той не беше изчезнал, това нямаше да се случи. Бях му длъжник, но освен с това, което вършех за творчеството му, с друго не можех да му се отплатя.

Статията ми излезе и възпроизведе желания ефект. Стюарт Грийн се обади да каже, че „шумотевицата вече е вдигната“, което, според мен, означаваше, че той се е поуспокоил, задето е препоръчал книгата. Интересът, възбуден от статията, ускори излизането на Фаншо от печат. Когато „Небивала земя“ бе публикувана, отзивите бяха единодушно хвалебствени, някои от тях дори изключително ласкави. На повече не можехме и да се надяваме. Това бе вълшебната приказка, за която всеки писател мечтае, и дори аз, признавам си, останах малко изненадан. Мислех си, че такива неща не се случват в реалния свят. Само няколко седмици след като книгата беше пусната на пазара, целият тираж се изчерпи. Веднага бе заложена и допечатка, по всички вестници и списания се появиха реклами, след което книгата, — вече във вариант с меки корици, бе продадена на друго издателство за отпечатване през следващата година. Не искам да кажа, че книгата стана бестселър от чисто търговска гледна точка, нито пък че Софи щеше да забогатее от нея, но като се има предвид колко сериозен и труден бе романът, както и това, че голямата читателска маса по принцип страни от подобни произведения, успехът беше направо невероятен.

В известен смисъл разказът трябва да приключи тук. Младият гений е мъртъв, но неговото творчество ще живее, името му ще се знае и помни от идните поколения. Неговият приятел от детинство е спасил красивата му млада бедстваща вдовица и двамата ще заживеят във вечно щастие. С това нещата като че ли се изчерпват, не остава нищо друго, освен един последен поклон пред завесата. Но излезе, че сме само в началото. Написаното дотук е прелюдия, кратък синопсис на историята, която имам да разкажа. Ако бе само това, то то е нищо — нищо, което би ме накарало да хвана перото. Само мракът има силата да отвори човешкото сърце към света, а мракът е онова, което ме обгръща, щом се замисля за станалото. Да се пише за мрака е нужна смелост, но за мен това е единственият начин да избягам от него. Дори и да съумея да кажа истината, съмнявам се, че бягството ми ще успее. Историите без край, то се знае, продължават вечно и попаднеш ли в тях, означава да умреш, преди собствената ти роля да бъде изиграна. Остава ми надеждата, че ще стигна завършека на онова, което ще разкажа, че все някак ще открия пролука в мрака. И тази надежда аз наричам смелост, но дали има смисъл да се надявам, е отделен въпрос.

Това се случи приблизително три седмици след премиерата на пиесата. Както обикновено, прекарах нощта в апартамента на Софи и на сутринта тръгнах към къщи, за да поработя. Спомням си, че трябваше да завърша една рецензия върху четири или пет стихосбирки — мъчителен разхвърлян труд, — но просто не можех да се съсредоточа. Умът ми се рееше надалеч от разтворените върху писалището ми книги и през пет минути ставах от стола си и започвах нервно да крача из стаята. Предишния ден Стюарт Грийн ми бе разказал една необикновена история и аз се улавях, че непрекъснато мисля за нея. Според Стюарт хората започнали да разправят, че личността Фаншо въобще не съществувала. Носел се слух, че аз съм го измислил, за да увековеча една измама, и че всъщност книгите били написани от мен. Първата ми реакция беше да се изсмея и дори се пошегувах, че и за Шекспир се твърди, че не бил написал своите пиеси. Но сега, след като се замислих, не знаех дали да се чувствам засегнат или поласкан от тези приказки. Наистина ли хората ми нямаха доверие? Наистина ли смятаха, че не казвам истината? Защо си бях дал труд да публикувам цяло едно творчество, оставайки в пълна анонимност? И в същото време — наистина ли хората смятаха, че съм способен да напиша една толкова добра книга, каквато е „Небивала земя“? Изведнъж проумях, че след като всички ръкописи на Фаншо бъдат публикувани, за мен ще бъде много лесно да напиша една-две книги от негово име — да свърша работата сам, но тя да мине за негова. Аз, разбира се, нямах такова намерение, но самата мисъл вече задейства у мен странни и любопитни идеи: какво означава за един автор да сложи името си под една книга, защо някои писатели предпочитат да се крият зад псевдоним, дали въобще писателят води действителен живот или не. Хрумна ми, че пишейки под чуждо име, е нещо, което може да ми хареса — дори се озадачих защо идеята така силно ме привлича. Тази мисъл повлече след себе си други и разнищвайки мислено въпроса, открих, че съм пропилял почти цялата сутрин.