Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Стана единайсет и половина — часът, в който отивах за пощата. Направих си ритуалната екскурзия надолу с асансьора, за да видя дали има нещо в кутията. За мен това винаги е бил един от ключовите моменти на деня и винаги малко се вълнувах. Всеки път се надявах, че в пощенската кутия ме очаква някаква добра вест — непредвиден чек, предложение за работа, писмо, което ще промени живота ми — и у мен това упование се бе превърнало в дълбоко вкоренен навик. Просто не можех да отворя пощенската си кутия, без да се изпотя от напрежение. Тя бе моето скривалище, единственото място на света, което изцяло ми принадлежеше. И все пак именно тази кутия ме свързваше с останалия свят и в нейната загадъчна тъмнина се таеше тайнството, по силата на което се случваха разни неща.

Този ден в нея имаше само едно писмо. Беше в обикновен бял плик с пощенско клеймо от Ню Йорк и нямаше адрес на подателя. Почеркът ми бе непознат — името и адресът ми бяха изписани с печатни букви. Нямах никаква представа от кого можеше да бъде. Отворих го още в асансьора — и точно тогава, там, на път за деветия етаж, светът се срути върху мен.

„Не се сърди, че ти пиша — започваше писмото. — С риск да ти причиня сърдечен удар, искам да ти драсна два последни реда, за да ти благодаря за това, което направи. Знаех, че ти си човекът, към когото трябва да се обърна, но всичко наистина излезе далеч по-добре, отколкото си го представях. Ти извърши невъзможното и сега съм ти длъжник. Вече има кой да се погрижи за Софи и детето и оттук нататък аз вече ще мога да живея с чиста съвест.

Сега няма да те занимавам с излишни обяснения. Въпреки писмото, трябва да продължиш да ме смяташ за мъртъв. Няма нищо по-важно от това и не бива да казваш на никого, че съм се свързал с теб. Никой никога няма да ме открие, а ако започнеш да говориш за мен, това ще донесе повече неприятности, отколкото си струва. И най-вече, не казвай нищо на Софи. Накарай я да се разведе с мен и тогава се ожени за нея колкото е възможно по-скоро. Разчитам на теб, че ще го направиш, и ти давам своята благословия. Детето има нужда от баща, а ти си единственият, на когото имам доверие.

Искам да знаеш, че не съм си изгубил ума. Решението, което взех, беше необходимо и въпреки че някои хора пострадаха, това, че ги напуснах, беше възможно най-доброто и най-благородно нещо, което съм извършвал през живота си.

Седем години след деня на моето изчезване аз ще умра. Това е присъдата, която съм произнесъл над себе си, и никакви пледоарии няма да помогнат.

Моля те, недей ме търси. Нямам желание да бъда намерен, освен това мисля, че имам право да изживея остатъка от живота си, както намеря за добре. Заплахите ме отвращават, но нямам друг избор, освен да те предупредя: ако по някакво чудо ме откриеш, ще те убия.

Доволен съм, че към творчеството ми се проявява толкова голям интерес. Никога не съм си представял, че подобно нещо може някога да се случи. Но сега всичко това ми е много далечно и чуждо. Писането на книги принадлежи към един друг мой живот и като си мисля за него сега, не усещам никакво вълнение. Няма да претендирам за пари — с удоволствие ги предоставям на вас двамата със Софи. За мен писателската работа беше една болест, която дълго ме измъчваше, но вече съм напълно излекуван.

Бъди сигурен, че повече няма да ти се обадя. Чувствай се свободен. Желая ти дълъг и щастлив живот. Колко е хубаво, че нещата се подредиха така добре. Ти си моят приятел и аз се надявам, че винаги ще останеш такъв, какъвто си бил. С мен нещата стоят другояче. Стискай ми палци.“

В края на листа нямаше подпис. Прекарах следващите час-два в опити да убедя себе си, че някой просто си прави майтап с мен. Ако писмото беше написано от Фаншо, защо бе забравил да се подпише? Улових се за това доказателство, отчаяно търсейки нещо, с което да отрека случилото се. Но този мой оптимизъм не продължи много време и малко по малко си наложих да погледна фактите в очите. Можеше да има куп основания, за да не сложи името си под писмото, и колкото повече мислех за това, толкова по-ясно виждах, че именно поради тази причина писмото е още по-истинско. Ако това бе дело на някой шегаджия, той непременно щеше да го подпише, докато истинската личност не би се замислила: единствено човек, който няма намерение да лъже, би имал самочувствието да направи един толкова очевиден пропуск. А и последните изречения на писмото „… че винаги ще останеш такъв, какъвто си бил. С мен нещата стоят другояче.“ Не означаваше ли това, че Фаншо е станал друг? Почти е сигурно, че живее под чуждо име — но как и къде? Разбира се, клеймото от Ню Йорк беше някаква следа, но то можеше да бъде и преднамерена заблуда, подвеждаща информация, която да ме отклони от верния път. Очевидно Фаншо действаше изключително предпазливо. Изчетох писмото още няколко пъти, опитах се да раздвоя листа, взех да търся някаква цепка, някакъв начин за четене между редовете, но от това нищо не излезе. Писмото беше непроницаемо, лист от мрак, който обезсилваше всеки опит да се проникне в него. Най-накрая се отказах, прибрах го в едно чекмедже на писалището и си признах, че се чувствам безпомощен, че вече нищо не може да бъде както преди.