Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Минаха още няколко седмици. Всяка сутрин най-прилежно влизах в стаята си, но напразно. Теоретически не ми липсваше вдъхновение и когато не работех, главата ми гъмжеше от идеи. Но щом сядах, за да ги претворя на хартия, мислите ми сякаш се изпаряваха. Думите умираха в мига, в който взимах писалката. Започнах няколко неща едновременно, но нито едно от тях „не хвана корени“ и така постепенно отмряха. Залових се да търся извинения за собственото си безсилие. Това, разбира се, не беше проблем и не след дълго разполагах с цяла литания: приспособяване към брачния живот, отговорността на бащинството, новата ми работна обстановка (която ми се струваше прекалено претрупана и тясна), стария навик да пиша със срок, тялото на Софи, неочакваното благоденствие — всичко. В продължение на няколко дни дори обмислях идеята за детективски роман, но сюжетът ми се опря, защото не успях да свържа отделните линии на интригата. Оставих ума си да се рее на воля и без цел, като същевременно се мъчех да убедя себе си, че самата ми леност е доказателство, че събирам сили, признак, че нещо ще се случи. Повече от месец не направих нищо друго, освен да преписвам откъси от книги. Един от тях, от Спиноза, закачих на стената: „Когато си мисли, че не му се пише, няма сили да мисли за писане; а когато си мисли, че му се пише, няма сили да мисли за друго, освен за писане.“

Може би щях да намеря изход от тази криза. Дали това бе постоянно състояние или преходен период, е все още неясно за мен. Вътрешното ми усещане е, че за момента бях наистина объркан, отчаяно се лутах вътре в себе си, но това едва ли означаваше, че случаят ми е безнадежден. Случваха ми се странни неща. Преживявах съществена промяна, но все още беше твърде рано да отсъдя накъде ще ме отведе тя. И тогава, съвсем ненадейно, решението дойде от само себе си. Всъщност „решение“ е доста мека дума, по-скоро бих го нарекъл компромис. Но каквото и да бе, аз почти не му се противопоставих. То дойде в момент, когато се чувствах болезнено уязвим и поради това преценката ми за нещата куцаше. Това бе втората ми голяма грешка и тя бе пряка последица от първата.

Един ден обядвах със Стюарт, недалеч от неговата редакция в северната част на Ист Сайд. В един момент той пак отвори дума за свързаните с Фаншо слухове и тогава за пръв път ми хрумна, че всъщност самият той вече се е усъмнил. Темата му се струваше толкова интригуваща, че просто не можеше да говори за нищо друго. Подходът му беше закачлив и подигравателно съзаклятнически, но зад тази поза прозираше желанието му да ме хване натясно и да изтръгне от мен признание. Позабавлявах се известно време, после се изморих от тази игра на криеница и му казах, че единственият начин да разбере истината е да възложи на някого написването на биография. Подхвърлих му го съвсем невинно (по-скоро по силата на логиката, отколкото като внушение) но Стюарт реши, че това е блестяща идея. Започна сам да се навива: разбира се, разбира се, митът Фаншо разкрит, всичко е съвършено ясно, разбира се, най-накрая истинската история! Само след няколко минути той вече бе измислил как да стане всичко. Аз ще напиша книгата. Тя ще се появи след излизането на цялото творчество на Фаншо и аз, разбира се, ще разполагам с колкото време пожелая — две години, три години, колкото искам. Това трябва да бъде една изключителна книга, добави Стюарт, книга, която по нищо да не отстъпва на творбите на самия Фаншо, но тъй като има огромно доверие в мен, бил сигурен, че именно аз съм човекът за тази работа. Предложението ме свари неподготвен и аз го приех по-скоро като шега. Но Стюарт беше съвсем сериозен; не ме остави да му откажа. Помисли си, рече той, и после пак ще говорим. Продължавах да бъда скептично настроен към идеята, но за да не бъда груб, му казах, че ще си помисля. Споразумяхме се да му дам окончателния си отговор в края на месеца.

Същата нощ обсъдих въпроса със Софи, но тъй като не бях докрай откровен, разговорът не ми помогна много.

— Сам си реши — каза тя. — Ако имаш желание, приеми.

— Това не те ли притеснява?

— Не. Защо? Винаги съм си мислила, че рано или късно ще се появи книга за него. А тогава по-добре е да я напишеш ти, отколкото някой случаен човек.

— Тогава ще трябва да пиша за теб и Фаншо. Не е ли странно?

— Няколко абзаца ще бъдат достатъчни. Щом ти си човекът, който ще ги пише, няма от какво да се притеснявам.

— Може и да си права — отвърнах, без да знам как да продължа. — Въпросът е, поне според мен, дали искам да посветя толкова много усилия, мислейки само за Фаншо. Не е ли време да се помъча да го забравя?