Пол Остер - Нюйоркска трилогия

— Както решиш. Но истината е, че ти най-добре можеш да напишеш тази книга. Дори не е нужно да бъде чиста биография, нали така? Можеш да направиш нещо по-интересно.

— Какво например?

— Не знам, нещо по-лично, по-вълнуващо. Историята на вашето приятелство например. Тогава биографията ще бъде толкова негова, колкото и твоя.

— Да, това е възможно. Идеята не е лоша. Онова, което ме озадачава обаче, е как можеш да си толкова спокойна и равнодушна.

— Мога, защото съм омъжена за теб и те обичам, затова! Ако тази книга е нещо, което ти искаш да напишеш, тогава я искам и аз. В края на краищата аз не съм сляпа. Виждам, че имаш проблеми със собственото си творчество, и понякога се чувствам виновна за това. Може би тази книга ще ти помогне отново да заработиш пълноценно.

Тайно се бях надявал, че Софи ще вземе това решение вместо мен, като си мислех, че тя ще се възпротиви, че ще поговорим и ще приключим въпроса набързо. Но се случи точно обратното. Сам се бях притиснал до стената и смелостта ми се стопи. Оставих да минат още ден-два, след което се обадих на Стюарт и му съобщих, че приемам да напиша книгата. С това си издействах още един безплатен обяд, след което трябваше сам да се справям.

Никога не е ставало въпрос да кажа истината. Фаншо трябваше да е мъртъв, иначе книгата би била безсмислена. Налагаше се не само да премълча писмото, но и да се преструвам, че то никога не е съществувало. Не се извинявам предварително за това, което се канех да напиша. За мен то беше ясно от самото начало и аз се хвърлих в работата с измама в сърцето си. Книгата щеше да бъде художествена. Опирайки се на факти обаче, тя нямаше да казва нищо друго, освен лъжи. Подписах договора и се почувствах като човек, продал душата си.

В продължение на няколко седмици се чудех как да започна. Всеки живот е необясним, повтарях си аз. Независимо колко факти са цитирани, колко подробности са описани, основното не се поддава на пресъздаване. Да кажеш, че еди-кой си е роден тук и отишъл там, че е вършел това или онова, че се е оженил за еди-коя си жена и имал не знам какви си деца, че е живял, че е умрял и оставил след себе си тези книги, спомена за тази битка или онзи мост — всичко това е крайно недостатъчно. Ние всички обичаме да ни разправят истории и ги слушаме по същия начин, както децата слушат приказки. Представяме си чуждия живот с помощта на думите и за да ни е по-лесно, се поставяме на мястото на героя от разказа, преструвайки се, че можем да го разберем, защото разбираме себе си. Това е измама. Ние съществуваме в самите нас, може би понякога дори добиваме смътна представа кои сме, но в края на краищата никога не можем да бъдем сигурни и докато животът ни тече, ставаме все по-неясни и смътни на самите себе си, все по-ясно съзнаваме собствената си несвързаност, собствената си непоследователност.

Припомних си нещо, което ми се беше случило преди осем години — през юни 1970. Нямах пари и никакви планове за лятото, затова се хванах на временна работа в едно статистическо бюро като преброител. Възложеният ми обект беше Харлем. Представлявахме група от двайсет души, десантен отряд от работници, наети да издирят хората, които не бяха отговорили на изпратените им по пощата въпросници. Няколко дни ни тренираха в прашния горен етаж на един склад, който се намираше срещу театър „Аполон“, и след като усвоихме тънкостите в попълването на формулярите и основните правила в етикета на преброителите, се пръснахме из квартала с червени, бели и сини чанти през рамо и взехме да чукаме по вратите и да задаваме въпроси, след което се връщахме в бюрото със събраните факти. Първото място, на което почуках, се оказа кантора на някаква компания. Вратата едва се открехна и през тесния процеп надникна глава (зад нея зърнах десетина мъже в съвършено гола стая да седят и да пишат на дълги като за пикник маси). Учтиво отклониха молбата ми. И с това като че дадоха тон на останалите. В един апартамент говорих с полусляпа жена, чиито родители били роби. След двайсет минути разговор тя изведнъж се сети, че аз не съм негър, и избухна в неудържим кикот. Каза, че през цялото време ме е подозирала, тъй като гласът ми звучал странно, но все пак й било трудно да повярва. Аз съм бил първият бял човек, прекрачил прага на къщата й. В друг апартамент попаднах на домакинство от единайсет души, всичките под двайсет и две години. Но почти през цялото време нямаше никой. А когато се случеше да заваря някого, той или отказваше да разговаря с мен, или да ме пусне вътре. Лятото бе дошло и улиците ставаха все по-горещи, влажни и непоносими, така както само улиците на Ню Йорк могат да бъдат непоносими. Започвах обиколките си рано сутрин, като глупашки се лутах от врата на врата, и все повече се чувствах като марсианец. Най-накрая се оплаках на надзирателя (негър, който носеше копринен шал на врата, пръстен със сапфир и говореше много бързо), като му обясних моя проблем. И чак тогава разбрах какво всъщност се очаква от мен. На този човек му плащали определена сума за всеки формуляр, предаден от член на екипа. Колкото повече формуляри попълним, толкова повече пари ще влязат в джоба му.