Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Животът няма смисъл, повтарях си аз. Човек живее, после умира, а онова, което се случва междувременно, няма смисъл. Сетих се за историята на Ла Шер, войник, който взел участие в една от най-ранните френски експедиции до Америка. През 1562 година Жан Рибо настанил голяма част от хората си в Порт Ройъл (недалеч от Хилтън Хед, Южна Каролина) под командването на Албер дьо Пиера — един луд човек, който управлявал чрез терор и насилие. „Със собствените си ръце обесил барабанчика само защото се случил пред взора му, когато бил разгневен, пише Франсис Паркман, също така изпратил редник Ла Шер в изгнаничество на пустинен остров, на три левги от форта и там го оставил да умре от глад.“ В крайна сметка самият Албер бил убит в едно въстание от собствените си войници и полумъртвият Ла Шер бил спасен от пустинния остров. Човек ще рече, че Ла Шер бил вече в безопасност и че след като е преживял ужасното си наказание, би трябвало да не му се случват повече нещастия. Но нищо не е така просто. Не можеш току-тъй да се опълчиш срещу халите на съдбата, не съществуват правила, ограничаващи лошия късмет и във всеки отделен момент ние започваме отначало, толкова готови за удар под пояса, колкото сме били и преди миг. Разрухата започнала още във форта. Хората не умеели да се справят сами в пустошта и много скоро станали плячка на глада и носталгията. Използвайки няколко импровизирани инструмента, те със сетни сили успели да построят кораб — „достоен за Робинзон Крузо“, с който се надявали да се върнат във Франция. В Атлантическия океан обаче ги дебнела друга беда: пълно безветрие, после храната и водата свършили. Мъжете започнали да ядат обувките и кожените си елеци, някои, в отчаянието си, взели да пият морска вода и неколцина умрели. След което дошъл редът и на неизбежния в такива случаи канибализъм. „Жребият бил хвърлен — отбелязва Паркман — и паднал върху Ла Шер, същия нещастник, когото Албер изпратил на пустинния остров, осъждайки го на гладна смърт. Убили го и лакомо разпределили месото му на порции. Зловещата вечеря ги държала сити, докато на хоризонта се появила земя, и тогава, така поне се твърди, в делириума на своята радост те зарязали управлението на кораба и го оставили свободно да се носи по вълните. Малък английски барк се приближил и ги взел на абордаж. Когато пуснали котва, най-изнемощелите оставили на брега, а останалите пленници завели при кралица Елизабет.“

Използвам Ла Шер само като пример. От гледна точка на съдбата неговият случай е несъмнено странен, бих казал дори успокоителен в сравнение с много други. Най-малкото животът му е вървял по права линия, а това само по себе си се случва рядко, то е почти като благословия. Общо взето, човешката съдба обича резките завои, обича да се блъска, да подскача и неспокойно да се гърчи. Човек тръгва в една посока, по средата на пътя рязко завива, засяда, оставя се да го носи течението, после пак поема сам. Нищо никога не се знае и неизбежно стигаме до място, което се оказва съвършено различно от онова, към което сме си мислели, че вървим. Като първокурсник в университета Кълъмбия, всеки ден, отивайки на лекции, минавах край бюста на Лоренцо Да Понте. Смътно си спомнях, че това е либретистът на Моцарт, но после научих, че освен това бил и първият италиански преподавател в Кълъмбия. Едното ми се струваше несъвместимо с другото и това ме накара да се заинтересувам от неговия случай. Бях любопитен да узная как е възможно един и същ човек да живее два толкова различни живота. Впоследствие се оказа, че той е живял не два, а пет-шест различни живота. Родил се е през 1749 година и бил кръстен Емануел Конеляно. Бил син на евреин, който търгувал с кожи. След смъртта на майка му баща му се оженил повторно. Тъй като съпругата му била католичка, решил, че той и децата му трябва да приемат майчината вяра. Малкият Емануел показвал заложби на учен и когато навършил четиринайсет години, епископът на Сенада (монсеньор Да Понте) взел момчето под свое покровителство и платил за богословското му образование. Според тогавашния обичай ученикът трябвало да приеме името на своя благодетел. Да Понте бил ръкоположен през 1773 година и станал преподавател в семинарията. Проявявал подчертан интерес към латинската, италианската и френската литература. Бил типичен представител на епохата на Просвещението, но освен това се забъркал в многобройни любовни истории. Една венецианска благородничка тайно родила дете от него. През 1776 година финансирал публична дискусия в семинарията в Тревисто, на която бил разискван въпросът, дали цивилизацията е успяла да направи човечеството по-щастливо. Заради това предизвикателство срещу основните църковни постулати му се наложило да се укрие. Избягал първо във Венеция, после в Гориция и най-накрая в Дрезден, където всъщност започнал новата си кариера на либретист. През 1782 година отишъл във Виена с препоръчително писмо до Салиери и скоро след това бил нает като „поет на императорския театър“ — пост, на който се задържал почти десет години. Именно през този период се срещнал с Моцарт и написал либретата за трите негови опери, които увековечили името му. През 1790 година обаче, когато Леополд II сложил под свой контрол музикалния живот на Виена поради турските нашествия, Да Понте останал без работа. Заминал за Триест и се влюбил в една англичанка на име Нанси Грал или Крал (по въпроса още се спори). Оттам двамата отпътували за Париж, после за Лондон, където останали тринайсет години. Музикалната дейност на Да Понте се ограничила до няколко либрета, които написал за неизявени композитори. През 1805 година двамата с Нанси емигрирали в Америка, където изживял останалите трийсет и три години от живота си, като известно време работел като магазинер в Ню Джързи и Пенсилвания. Починал на осемдесет и девет годишна възраст — един от първите италианци, погребан в Новия свят. Полека-лека всичко се променило в живота му. От конте и мазен ухажор в младежките си години, опортюнист, кален в политическите интриги на църквата и кралския двор, той се превърнал в един най-обикновен жител на Ню Йорк, който през 1805 година сигурно му е изглеждал като края на света. И от всичко това после се превръща в: усърден университетски преподавател, грижовен съпруг и баща на четири деца. Твърди се, че когато едно от децата му умряло, той бил така съсипан от скръб, че останал затворен в къщата си почти цяла година. В крайна сметка поуката е една: всеки личен живот е несъизмерим с друго, освен със себе си. Което означава: животът няма смисъл.