Пол Остер - Нюйоркска трилогия

През юни същата година (1978) Софи, Бен и аз отидохме до Ню Джързи, за да се видим с майката на Фаншо. Родителите ми не им бяха вече съседи (живееха във Флорида) и аз не се бях връщал в градчето от дълго време. Като баба на Бен, мисис Фаншо ни се обаждаше от време на време, но отношенията ни не бяха лесни. У нея се долавяше една потисната враждебност към Софи, сякаш тя тайно я обвиняваше за изчезването на Фаншо, и тази неприязън се проявяваше на моменти под формата на безцеремонни и доста груби подмятания. Ние със Софи я канехме на вечеря сравнително често, но тя приемаше много рядко и тогава през цялото време седеше неспокойно и се усмихваше, бърбореше с чуруликащия си гласец, преструваше се, че много харесва бебето, правеше неуместни комплименти на Софи, подхвърляйки й каква голяма късметлийка е, а после най-неочаквано, насред разговора, ставаше, плясваше се по челото, че има друга среща, и винаги си тръгваше рано-рано. Все пак човек не можеше да й се сърди. Животът й не беше лек и на този етап очевидно бе престанала да вярва, че нещата някога ще се оправят. Съпругът й беше мъртъв; дъщеря й бе преминала през серия нервни кризи и сега живееше с успокоителни в санаториум за психично болни и наркомани; синът й бе изчезнал. Все още красива на петдесет години (като момче смятах, че тя е най-очарователната жена, която съм виждал), тя поддържаше духа си с помощта на многобройни и доста заплетени любовни истории (кандидати винаги се намираха), с помощта на пътувания до Ню Йорк, където обичаше да пазарува, и със страстта си към голфа. Литературният успех на Фаншо я бе изненадал, но сега, след като бе привикнала към него, тя с голямо желание се вживя в ролята си на майка, която е родила гений. Когато й се обадих да й кажа за биографията, отвърна ми, че с удоволствие ще ми помогне. Разполагала с писма, снимки и документи, рече тя, и би ми показала каквото пожелая.

Пристигнахме преди обяд и след първоначалното притеснение, последвано от чаша кафе в кухнята и дълъг разговор за времето, тя ни поведе нагоре по стълбата към старата стая на Фаншо. Мисис Фаншо се бе приготвила най-старателно за посещението ми и всички материали лежаха в стройни купчинки върху някогашното писалище на Фаншо. Бях поразен от количеството. Не знаех какво да кажа, освен дето й благодарих за отзивчивостта — но всъщност се чувствах уплашен и смазан от обема на онова, което се намираше там. След няколко минути мисис Фаншо слезе да се поразходи из двора със Софи и Бен (беше топъл слънчев ден) и аз останах горе сам. Спомням си, че погледнах през прозореца и зърнах Бен, който пристъпяше като пате по тревата в издутия си от пеленки гащеризон, пищеше и сочеше една червеношийка, която се носеше над главата му. Почуках по стъклото и когато Софи вдигна глава, аз й помахах. Тя се усмихна, изпрати ми въздушна целувка и продължи да разглежда цветните лехи на мисис Фаншо.

Седнах зад писалището. Чувствах се ужасно в тази стая, а и нямах представа колко време ще ми отнеме работата. Бейзболната ръкавица на Фаншо стоеше върху една лавица с протрита бейзболна топка в нея; лавиците над и под нея бяха пълни с книги, които той бе чел като малък; точно зад гърба ми беше леглото, покрито със същия юрган на сини и бели квадратчета, който си спомнях от преди години. Това бе вещественото доказателство, останките от един мъртъв свят. Бях влязъл в музея на собственото си минало и онова, което открих там, ме съкруши.

В единия куп: актът за раждане на Фаншо, ученическите му бележници, скаутските му значки, дипломата му от гимназията. В друг куп: снимки. Албум на Фаншо като бебе; албум на Фаншо и сестра му; албум на семейството (Фаншо като ухилено двегодишно бебе в ръцете на баща си, Фаншо и Елън, прегърнали майка си в двора на къщата до люлката, Фаншо, наобиколен от братовчедите си). И после останалите снимки — в папки, в пликове, в малки кутии: десетки снимки, на които сме двамата с Фаншо (плуваме, боричкаме се, караме колела, учим в двора; яхаме баща ми; късо подстригани, с увиснали джинси, зад нас — древните коли: пакард, десото, форд комби с дървени лайсни). Снимки на класа, снимки на отбора, снимки от лагерите. Снимки от състезания, от игри. Каране на кану, дърпане на въже. И после, някъде към дъното, няколко снимки от по-късни години — Фаншо такъв, какъвто никога не съм го виждал. Фаншо в двора на Харвард; Фаншо на палубата на петролен танкер „Есо“; Фаншо в Париж пред каменен фонтан. И най-накрая една-единствена снимка на Фаншо и Софи — Фаншо доста състарен и с мрачен вид; а Софи ужасно млада и красива, с разсеян поглед, като човек, неспособен да се съсредоточи. Въздъхнах дълбоко и после най-неочаквано се разплаках, без да съзнавам до последния момент, че отдавна нося в себе си тези сълзи — разридах се, целият се разтресох и закрих лице в дланите си.