Пол Остер - Нюйоркска трилогия

И така се стигна до първата й криза. Един ден в супермаркета тя се отдалечи от мен и преди да разбера какво става, вече бе награбила от рафта онези големи бутилки с ябълков сок и ги чупеше в пода. Една след друга, като изпаднал в транс човек. Стоеше сред купчината строшени стъкла, глезените й кървяха, сокът се лееше по пода. Беше ужасно. Изпадна в такъв бяс, че трябваха трима мъже, за да я удържат. Изведоха я от магазина.

Не казвам, че за всичко това е отговорен брат й. Но без съмнение онези проклети поеми влошиха състоянието й. Не знам доколко е бил прав или крив, но той реши, че вината е изцяло негова. И оттогава не е направил нито един опит да публикува нищо. Посети Елън в болницата и не издържа на гледката — да види сестра си в това състояние, съвършено не на себе си, съвършено луда, да му крещи, да го обвинява, че я мрази. Типична шизоидна криза, нали разбираш, и това го довърши. Тогава се закле никога нищо да не издаде. Това беше някакъв вид самоволно наказание, така поне мисля аз, и той остана верен на думата си. До края остана верен на онова негово неумолимо безсърдечно отношение към света.

След два месеца получих писмо от него, с което ме уведомяваше, че напуска колежа. Обърни внимание, не ме питаше какво мисля по въпроса, а просто ме информираше какво възнамерява да прави. Скъпа мамо, и така нататък, и така нататък — много мило и внимателно писмо. Напускам учението, за да те облекча от финансовото бреме да ме издържаш. Сега, при големите медицински разноски по Елън, и второ, и трето, и така нататък, и така нататък.

Побеснях. Момче като него да се откаже от образованието си ей така. Това беше саботаж, но аз бях безсилна. Нищо не можех да сторя. Той бе вече напуснал. Бащата на един негов приятел от Харвард имал връзки в корабоплаването — представител на Съюза на мореплавателите или нещо подобно — и въпросният човек му уредил документите. Когато писмото му пристигна, той вече е бил някъде в Тексас и това е всичко. Не го видях повече от пет години.

Всеки месец пристигаше писмо или картичка за Елън, но без адрес на подателя. От Париж, Южна Франция и къде ли не още, но така или иначе никой от нас не можеше да се свърже с него. Това поведение ми се струваше нечестно и подло. Поведение на страхливец. Не ме питай защо съм запазила писмата. Съжалявам, че не ги изгорих. Именно това трябваше да направя. Всичките да ги изгоря.

Тя продължи да говори повече от час, думите й постепенно прерастваха в огорчение, в един момент стигнаха пределна яснота, после обаче последва още една чаша вино и след нея те полека-лека загубиха смислеността си. Гласът й ми действаше хипнотизиращо. Докато говореше, усещах, че нищо вече не може да ме засегне. Чувствах се като човек с имунитет, защитен от словата, излизащи от нейната уста. Почти не я слушах. Бях се оставил на течението на нейния глас, на потока от срички, който ме плискаше, а натрапчивият му ромон ме разведряваше; носех се ту нагоре, ту надолу, плавах по вълните на нейната реч. Следобедната светлина струеше през прозорците и се отразяваше в чиниите, в омекналото масло, в зеленото стъкло на винените бутилки и отведнъж всичко в стаята така засия и притихна, че ми се стори невероятно, дето все още седя тук в бренната обвивка на собственото си тяло. Топя се, казах си аз, загледан в купичката с омекнало масло, и веднъж-дваж дори си помислих, че не бива да оставям положението да се изплъзне от контрола ми, но нищо не направих, обзет от необяснима немощ.

Не търся извинение за това, което се случи. Пиянството винаги е само симптом, не абсолютната причина, и аз добре разбирам, че е неправилно да се оправдавам. Независимо от това, остава ми възможността поне да обясня. Вече съм почти сигурен, че нещата, които последваха, имаха толкова общо с миналото, колкото и с настоящето, и ми се струва странно сега, когато ги гледам от дистанцията на времето, че през онзи следобед аз сам паднах в капана на старите си чувства. Докато стоях заслушан в разказа на мисис Фаншо, не можех да не си спомня как изглеждаше тя в моите момчешки представи и щом това се случи, пред очите ми един след друг се занизаха образи, които отдавна бях забравил. Един от тях бе особено ярък: бях на тринайсет-четиринайсет години, когато през един августовски следобед съвсем нехайно погледнах през прозореца на спалнята и видях мисис Фаншо да излиза на двора в червен бански костюм от две части. Небрежно разкопча горната част и се излетна на шезлонга с гръб към слънцето. Всичко това бе случайност. Стоях си до прозореца, унесен в мечти, и не щеш ли, съвсем ненадейно красива полугола жена с бавна, поклащаща се походка влиза в полезрението ми, без дори да подозира моето присъствие, сякаш аз, като някакъв магьосник, я бях извикал да ми се яви. Този образ не избледня дълго време и през юношеските ми години често ме спохождаше, подклаждайки нощните фантазии и лъстта у мен още като малко момче. Сега, когато тази жена очевидно се мъчеше да ме прелъсти, аз вече не знаех какво да мисля. От една страна, намирах, че сценката е гротескна. От друга, в нея имаше нещо съвсем естествено, дори логично, и усещах, че ако не успея да мобилизирам съпротивителните си сили докрай, много лесно ще позволя това да се случи.