Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Една сутрин след силен нощен ураган край нос Хатерас виждаме Фаншо да носи закуската на капитана: грейпфрут, бъркани яйца и препечен хляб, завити в станиол и поставени върху табличка, която на свой ред била увита в хавлиени кърпи, за да не излетят чиниите в морето, докато ги пренася по мостика (вятърът духал със седемдесет мили в час); Фаншо тръгнал да се изкачва по стълбата на мостика, но изведнъж го блъснал нов порив на вятъра, той залитнал и направил странен пирует — яростната въздушна струя изсъскала под подноса и за да го задържи, той вдигнал ръце високо над главата си, сякаш се е уловил за примитивна летателна машина и се кани да хвръкне над водата; Фаншо обаче събрал всичките си сили и придърпал подноса надолу, като най-накрая успял да го скъта на завет в обятията си; съдържанието на чиниите като по чудо не се разсипало и тогава, стъпка по стъпка, мъчително се заизкачвал по стълбата на мостика — една миниатюрна фигура в необятния хаос на вездесъщата вихрушка; едва успял да се добере до носа. Тлъстият капитан стоял зад щурвала и Фаншо се обърнал към него: „Закуската ви, капитане.“ Той извил глава, хвърлил му кратък одобрителен поглед и отвърнал разсеяно: „Благодаря, Хлапе. Остави го ей там.“

Но не всичко свършвало така благополучно за Фаншо. На едно място споменава за сбиване (без каквито и да било подробности), което изглежда доста го е разстроило, както и няколко грозни сцени на брега, на които станал неволен свидетел. Например едно с нищо непровокирано тормозене на негър в пристанищна кръчма в Тампа: сбирщина пияници наобиколили стар негър, който влязъл в кръчмата с американското знаме — искал да го продаде. Първият пияница, който разгърнал знамето, рекъл, че на него няма достатъчно звезди: „Това знаме е фалшиво!“ — отсякъл той, старецът отрекъл и взел да моли за милост, докато другите се нахвърлили срещу него. Историята приключила с това, че изхвърлили стареца през вратата и той се проснал по очи на тротоара, а пияниците шумно изръкопляскали и неколцина подхвърлили нещо от рода, че светът трябва да се прочисти, за да се направи място за демокрацията. „Чувствах се унижен — пише Фаншо. — Унижен и засрамен, затова че бях един от присъстващите“.

Въпреки всичко в по-голямата си част писмата са весели по тон и се усеща, че в крайна сметка Фаншо е успял да докаже нещо на себе си. Корабът очевидно е само едно извинение, една произволна случайност, начин да изпита себе си срещу произвола на неизвестността. Както при всяка инициация, самото оцеляване е вече победа. Възможните пасиви — неговото харвардско образование и буржоазния му произход — в крайна сметка успял да превърне в предимства и след чиракуването си на кораба бил признат за интелигента на екипажа. Наричали го не само „Хлапето“, а от време на време и „Професора“, като често го викали да разрешава спорове (като например кой е двайсет и третият президент на САЩ, колко е населението на Флорида, кой е играл ляво крило през 1947 година за „Гигантите“) и да им дава съвети, тъй като го смятали за източник на скрити познания. Членовете на екипажа го молели да им попълва бюрократичните формуляри (за данъци, въпросници за застраховка, рапорти за злополуки), някои дори искали от него да им пише писмата (в един случай му се събрали общо седемнайсет любовни писма от името на Отис Смарт до приятелката му Сю-Ан в Дидо, Луизиана). Но не това, че много скоро Фаншо се превърнал в център на внимание, било важно, а това, че успял да се приспособи, да си намери мястото. Истинското изпитание в края на краищата се оказало да стане като всички други. Щом това било постигнато, той можел повече да не се съмнява в своята изключителност. Бил свободен — не само от другите, но и от себе си. Според мен последното доказателство за това е фактът, че когато напуска кораба, не се сбогува с никого. Една нощ в Чарлстън подава оставка, взима си заплатата от капитана и изчезва. След две седмици пристига в Париж.

В продължение на два месеца — от него ни вест, ни кост. А през последвалите три месеца — само пощенски картички. Кратки елиптични съобщения, драснати набързо върху гърба на всеизвестни парижки изгледи. Когато се появяват писмата, те пристигат на пресекулки и не казват нищо съществено. Вече знаем, че Фаншо е потънал в работата си (от този период са ранните му стихотворения и първият вариант на „Затъмнения“), но писмата не дават никаква представа за живота, който води. Усеща се, че е в конфликт със себе си, несигурен по отношение на Елън, не иска да скъсва връзките си с нея, но и не може да реши колко много или колко малко да й казва. (А истината е, че повечето от тези писма дори не са били четени от Елън. Адресирани до къщата в Ню Джързи, те, разбира се, са били отваряни от мисис Фаншо, която ги е преглеждала, преди да ги покаже на дъщеря си. Много от тях Елън въобще не е виждала. Фаншо, изглежда, е знаел, че това ще се случи, или поне го е подозирал. Което усложнява нещата още повече, тъй като в известен смисъл тези писма съвсем не са написани до Елън. Елън в крайна сметка се оказва само един литературен способ, средство, чрез което Фаншо общува с майка си. Оттук и нейният гняв. Защото дори когато се обръща към нея, той се преструва, че я пренебрегва.)