Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Първите отговори пристигнаха от харвардските познати на Фаншо. Думата „биография“ се оказа вълшебна; тя ми отключи много врати и аз с лекота успях да си уредя срещи с повечето от тези хора. Видях се със съквартиранта му по стая, когато и двамата са били първокурсници в Харвард; срещнах се и с няколко от по-близките му приятели; видях едно-две от момичетата от Радклиф, с които е ходил. Но от всичко това не излезе почти нищо. От хората, с които успях да се срещна, само един каза нещо по-интересно. Името му бе Пол Шиф и неговият баща бе уредил постъпването на Фаншо на петролоносача. В момента Шиф работеше като педиатър в Уестчестър и една вечер останахме до късно в кабинета му. Допадна ми неговата сериозност (дребен, добросъвестен човек с оредяваща коса, немигащ поглед и мек отчетлив глас). Говореше открито без подкана. Фаншо изиграл важна роля в живота му и той добре си спомнял дните на тяхното приятелство. „Бях много трудолюбив — каза Шиф. — Усърден, послушен и без въображение. Фаншо не изпитваше към Харвард онова уважение и боязън, които изпитвахме ние, останалите възпитаници, и мисля, че именно това ми вдъхна страхопочитание към него. Беше много по-начетен от другите — познаваше много повече поети, философи и романисти от всички нас, — но самото учене го отегчаваше. Не се вълнуваше от никакви бележки, много често бягаше от час и въобще си живееше посвоему. През първата година стаите ни бяха врата до врата и неизвестно защо той ме избра за свой приятел. По-късно аз бях онзи, който вечно се мъкнеше по петите му. Фаншо беше пълен с всевъзможни идеи и от него научих много повече, отколкото от всичките уроци, взети заедно. В моите очи той беше героят, на когото се мъчех да подражавам, и това, разбира се, не е добре, но Фаншо ми помогна много и аз не мога да го забравя. Той беше човекът, който ме научи да мисля самостоятелно и сам да правя своя избор. Ако не беше той, никога нямаше да стана лекар. Прехвърлих се в медицина, защото той ме убеди, че трябва да върша онова, което искам, и винаги ще му бъда благодарен за това.“

„Някъде през втората година Фаншо ми каза, че се кани да напусне университета. Това решение не ме изненада. Виждаше се, че Кеймбридж не е за него, че е неспокоен и с нетърпение очаква да потегли нанякъде. Поговорих с баща си, който беше представител на Съюза на мореплавателите, и той намери тази работа за Фаншо на кораба. Всичко се уреди много лесно. Получи си документите по бързата процедура и след няколко седмици замина. Обади ми се на няколко пъти — пощенски картички от различни пристанища. Здрасти, как си — и толкоз. Това, разбира се, не ме притесняваше, напротив — радвах се, че и аз съм успял да направя нещо за него. Един ден обаче всички тези добри чувства в крайна сметка ми се върнаха тъпкано. Преди около четири години бях в града; вървях по Пето авеню, когато попаднах на Фаншо — там, насред улицата. Искрено му се зарадвах, бях не само изненадан, но и много щастлив да го видя, докато той едва си отваряше устата. Сякаш ме бе забравил. Държа се сдържано, дори грубо. Насила му пъхнах в ръката телефонния си номер и адреса. Обеща да се обади, но, разбира се, не го направи. Лично аз се почувствах засегнат, и то много. Копелето му с копеле, помислих си тогава, какво толкова си въобразява? Дори не ми каза с какво се занимава. Не благоволи да отговори на въпросите ми, просто ме отмина. Свършиха студентските години, помислих си аз, свърши и приятелството. Всичко това остави горчилка в душата ми. Миналата година моята съпруга ми подари за рождения ден една негова книга. Знам, че постъпих детински, но и досега не съм я разгърнал. Стои си на лавицата и събира прах. Странно, нали? Всички твърдят, че била шедьовър, но аз просто не мога да се наканя да я прочета.“

Това бе човекът, който хвърли най-обилна светлина върху Фаншо. Някои от моряците на танкера също имаха какво да кажат, но все неща, които нямаха нищо общо с моята цел. Отис Смарт например си спомни за любовните писма, които Фаншо пишел вместо него. Когато му се обадих по телефона в Батън Руж, той се разприказва за тях надълго и нашироко, като дори ми цитира някои от фразите на Фаншо („моя скъпа гъделичкава петичке“, „по-вкусна и от пресен тиквеник“, „героиня на моите мокри сънища“ и така нататък), като се превиваше от смях, докато ги повтаряше. Работата е там — рече той, — че докато пращал писмата до Сю-Ан, тя всъщност си хойкала с друг и когато той се върнал вкъщи, тя му съобщила, че ще се омъжва. „Толкоз по-добре — добави Смарт. — Миналата година случайно я срещнах и като я видях — окото ми се уплаши. Сто и петдесет кила. Прилича на ходеща карикатура — върти си задника в едни опънати оранжеви панталони, а край нея — гъмжило от дечурлига. Напуши ме смях, като си спомних за писмата. Онзи Фаншо направо ме уби тогава. Като почнеше да ги измисля едни, аз припадах от смях и се търкалях по пода като магаре. Жалко за случилото се. Беше готин. Толкова млад, а пък вече отпътувал.“ Джефри Браун, в момента главен готвач на ресторант в Хюстън, е бил навремето помощник-готвач на кораба. Той си спомняше Фаншо като единствения бял от екипажа, който се е отнасял приятелски с него. „Не беше лесно — каза ми Браун. — Всички на кораба бяха от ония надъхани белокожи, дето по-скоро ще се изхрачат в лицето ти, отколкото да ти кажат «здрасти»“. Но Фаншо не се притесняваше от това, защитаваше ме и въобще не му пукаше какво мислят останалите. Когато пускахме котва в Бейтаун и други такива пристанища, където на негрите гледат с лошо око, двамата заедно слизахме на брега било за пиене, било за момичета. Аз, разбира се, познавах тези градове по-добре от Фаншо и му казвах, че ако ще върви с мен, не можем да влезем в редовните моряшки кръчми. Много добре знаех какво ме чака, ако го направя, а не исках да си навличам беля на главата. Нямаш проблем, отвръщаше ми Фаншо, и тръгвахме към негърските квартали, и тогава наистина проблеми нямаше. На кораба почти нищо не се случваше, или поне нищо, с което не можех да се справя — докато се качи оня грубиянин. Един тип на име Кътбърт, не знам дали ще ми повярваш, Рой Кътбърт. Тъпо копеле, което работеше в смазочното и в крайна сметка го изхвърлиха от кораба като мръсно коте, но това стана чак след като главният инженер разбра, че оня хабер си няма от машини. Метнал хората, дето трябвало да го проверяват колко го бива, и получил мястото, а той — друг не ти трябва в машинното, ако искаш кораба да хвръкне във въздуха. Та тоя Кътбърт беше тъп, злобен и тъп. На всеки пръст на ръцете си имаше татуирана по една буква, така че пръстите на дясната му ръка образуваха думата: Л-Ю-Б-О-В, а на лявата — 3-Л-О-Б-А. Само като видя такава идиотщина, и знам, че трябва да си стоя настрана. Та този същият веднъж се бе изфукал пред Фаншо как прекарвал съботните си вечери в родната Алабама — качвал се на едно възвишение над щатската магистрала и започвал да стреля по минаващите отдолу коли. Прекрасен човек, както и да го погледнеш. Освен това едното му око беше пострадало — кървясало и насинено. Но той и с него се фукаше. Влязло му парче стъкло. Това станало в Селма, докато хвърляли бутилки по Мартин Лутър Кинг. Не е нужно да ви казвам, че този Кътбърт не ми беше пръв приятел. Непрекъснато ме стрелкаше с кръвнишки погледи, мърмореше си нещо под носа и поклащаше заканително глава, но аз не му обръщах внимание. Това продължи известно време. Веднъж в присъствието на Фаншо Кътбърт избълва поредната си гадост, и то толкова високо, че Фаншо нямаше как да се престори, че не го чува. Тогава той спря, обърна се към него и му рече: „Какво каза? Я, повтори!“ И Кътбърт, нали е надуто копеле, му вика: „Абе, красавецо, ти кога ще се жениш за оная маймуна от джунглата?“ А Фаншо, той нали си е винаги спокоен и дружелюбен — истински джентълмен, та аз направо не повярвах на очите си, като видях какво става. Като на кино ти казвам, тоя човек за един миг се превърна в звяр. Разяри се, че като се развилня, просто не беше на себе си от яд. Сграбчи Кътбърт за яката и фрас!… в стената. Забоде го като пеперуда и взе да диша в лицето му. „Кажи го още веднъж — вика му Фаншо, а очите му искрят от гняв. — Кажи го още веднъж и ще те убия.“ Така го рече, че ти става ясно — няма мърдане. Беше готов да го убие и Кътбърт го разбра. „Майтапя се бе — отвърна му той. — Не може ли човек да се помайтапи?“ И с това работата приключи. Бързичко стана. За секунда. След два дни уволниха Кътбърт. Голям късмет. Ако беше останал още малко, не се знае какво можеше да се случи. Получих доста сведения от този род — от писма, от телефонни обаждания, от разговори. Това продължи месеци наред и всеки ден материалите се умножаваха, нарастваха в геометрична прогресия, натрупваха се нови и нови асоциации, верига от контакти, които в крайна сметка заживяха собствен живот. Това бе един изключително ненаситен организъм и накрая аз осъзнах, че нищо не може да спре растежа му — ще стане голям колкото света. Един живот се докосва до друг, който на свой ред се докосва до трети, и така връзките бързо се множат, стават неизброими. Знаех за една дебела жена в малък град в Луизиана; знаех за вманиачен расист с татуировка върху пръстите си и име, което мъчно се разбираше. Опознах десетина души, за които никога преди това не бях чувал нищо, и всеки един от тях представляваше част от живота на Фаншо. Всичко изглеждаше, че е наред, може би и човек дори би казал, че именно този излишък от знания доказва, че съм на прав път. В края на краищата аз бях детективът и работата ми беше да търся следи. Изправен пред милион парченца откъслечна информация, които водеха към милион подвеждащи пътеки, аз трябваше да открия онзи път, който щеше да ме отведе там, където исках. Засега най-важното беше, че все още не бях открил този път. Нито един от въпросните хора не се беше виждал с Фаншо от години и въпреки че се съмнявах във всичко, което ми разказваха, въпреки че можех да започна разследване на всеки един от тях, трябваше да приема думите им за самата истина.