Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Но аз продължавах да упорствам. Трябваха ми няколко дни, за да се подготвя за издирването, но щом установих първия си контакт, другите дойдоха от само себе си. Не липсваха и разочарования, разбира се. Вишнеградски беше мъртъв; не успях да открия нито един от хората, на които Фаншо бе преподавал английски; жената, която бе наела Фаншо да работи за „Ню Йорк таймс“, бе напуснала работа още преди години. Тези несполуки, разбира се, трябваше да се очакват, но ми се отразиха зле, защото знаех, че и най-малкият пропуск можеше да се окаже фатален. За мен това бяха празни пространства, бели полета в цялостната картина и независимо че успявах да попълня някои от тях, съмненията оставаха, което пък означаваше, че работата никога няма да бъде свършена докрай.

Разговарях със семейство Дедмон, разговарях с издателите на книги за изкуството, за които Фаншо бе работил, разговарях с жената, наречена Ан (излезе, че е била негова приятелка), разговарях и с филмовия продуцент.

— Работеше каквото му падне — каза ми той на английски със силен руски акцент, — това правеше. Преводи, резюмета на сценарии, понякога пишеше и неща, които излизаха с името на жена ми. Беше умно момче, но доста твърдоглаво. Подчертано литературен тип, ако разбирате какво искам да кажа. Имах най-доброто желание да му дам възможност да се прояви — дори му предложих да започне уроци по фехтовка и езда за един от филмите, които ни предстоеше да снимаме. Харесвах лицето му и смятах, че можем да направим нещо от него. Но той не прояви никакъв интерес. Други са моите цели — така ми каза. Или нещо подобно. Това няма значение. Филмът ни донесе милиони и какво имаше да му мисля, дали той иска да играе или не?

От тази история можеше да излезе още нещо, но докато седях с въпросния човек в огромния му апартамент на авеню „Анри Мартен“, търпеливо изчаквайки да чуя края на всяко изречение помежду непрекъснатите телефонни обаждания, изведнъж осъзнах, че повече не желая да слушам каквото и да било. Само един въпрос ме вълнуваше, а на него този човек не можеше да ми отговори. Ако останех да го изслушам, щях да науча още подробности и неуместни коментари, което означаваше още една купчина от безполезни сведения. Вече твърде дълго се бях преструвал, че пиша книга за Фаншо и полека-лека бях забравил за истинската си цел. Писна ми — си казах аз, сякаш нарочно повтаряйки думите на Софи, — писна ми! Станах и си тръгнах.

Истината е, че вече никой не ме следеше. Нямаше нужда да се преструвам, както правех у дома, нямаше нужда да хитрувам пред Софи, разигравайки комедията на потънал в работа творец. Играта свърши. Най-накрая можех да забравя за несъществуващата си книга. В продължение на около десет минути, докато пресичах реката на връщане към хотела си, се почувствах така щастлив, както не се бях чувствал от месеци насам. Бях опростил нещата, свеждайки ги до яснотата на един-единствен проблем. Но тогава, в мига, в който асимилирах тази мисъл, разбрах колко лошо е положението всъщност. Вече наближавах края, а все още не го бях открил. Грешката, която се надявах, че е допуснал, така и не се появи. Липсваха улики, нишки и дири, които да се проследят. Фаншо се беше окопал някъде и заедно със себе си бе заровил целия си живот. И аз никога не бих имал и най-малкия шанс, ако той сам не пожелаеше да бъде намерен.

Въпреки всичко не се отказах от опитите си да стигна до края, до самия край, като слепешката дълбаех в разговорите си с набелязаните хора и не исках да се успокоя, преди да съм се срещнал с всички. Изпитвах желание да се обадя на Софи. Един ден стигнах дотам, че влязох в пощата и зачаках реда си, но не устоях до края. Думите непрекъснато ми изневеряваха и самата мисъл, че може да си изпусна нервите по телефона, ме накара да се паникьосам. Какво можех да й кажа в края на краищата? Вместо това й изпратих картичка с Лаурел и Харди. На гърба написах: „Истинските бракове са винаги безсмислени. Виж двойката от другата страна. Доказва, че всичко е възможно, нали? Може би трябва да започнем да носим бомбета. Във всеки случай не забравяй да изчистиш дрешника, преди да се върна. Прегърни Бен.“

На следващия ден следобеда се видях с Ан Мишо. Тя леко се сепна при влизането ми в кафенето, където си бяхме уговорили срещата (Льо Руке на булевард „Сен Жермен“). Онова, което ми каза за Фаншо, не беше важно: кой кого целувал, какво къде се случило, кой какво казал и така нататък. Малко или много то е все едно и също. Едно ще спомена обаче и то е, че първоначалната й реакция се дължеше на факта, че ме бе взела за Фаншо. За един кратък миг, както сама се изрази, след което заблудата изчезнала. Тази прилика, разбира се, бяха забелязали и други, но никой не се бе издал така изразително и осезателно. Изглежда, съм показал учудването си, защото тя побърза да се извини (сякаш бе сбъркала) и отново се върна на темата два или три пъти през трите часа, които прекарахме заедно, като веднъж стигна дотам сама да си противоречи: „Не знам точно какво си помислих. Ти въобще не приличаш на него. Може би това е било американецът у вас двамата.“