Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Бяхме седнали в едно странично сепаре и от мястото си виждах цялото заведение. Мъже идваха и си отиваха, някои само надникваха през вратата и бързо се оттегляха, други оставаха за по едно питие на бара, трети сядаха на някоя от масите също като мен. След около петнайсетина минути влезе млад мъж, без съмнение американец. Стори ми се неспокоен, приличаше на човек, който никога не е стъпвал в подобно заведение, но френският му беше изненадващо добър и след като без никакви затруднения си поръча уиски и подхвана разговор с едно от момичетата на бара, разбрах, че се кани да остане. Продължих да го следя от малката си наблюдателница, като същевременно не спирах да галя бедрото на Фейъуей и да се гуша в нея, но американецът се застоя и колкото повече време минаваше, толкова повече взех да се разсейвам. Беше висок, атлетичен тип с пясъчноруса коса и непринудени, малко момчешки маниери. Определих възрастта му на двайсет и шест, най-много и седем — абсолвент, или пък млад юрист, който работи за американска фирма в Париж. Никога преди това не го бях виждал и все пак ми се струваше познат и това усещане не ми даваше мира: мигновен проблясък, странен синапс на разпознаването. Опитах се да му лепна най-различни имена, разходих се с него из миналото, разплетох кълбото с асоциации — напразно. За мен е никой, казах си аз и вдигнах ръце. Тогава съвсем изневиделица, по силата на непонятна верига от разсъждения, довърших мисълта си, добавяйки: а щом е никой, тогава трябва да е Фаншо. Изсмях се гръмогласно на собствената си шега. Фейъуей стоеше нащрек и побърза да се изсмее заедно с мен. Знаех, че няма нищо по-абсурдно, но пак си повторих: Фаншо. И после пак: Фаншо. И колкото повече го повтарях, толкова по-голямо удоволствие взе да ми доставя това. Всеки път, когато думата излизаше от устата ми, избухвах в писклив кикот. Опиянявах се от самото звуково съчетание; гласът ми прегракна, станах прекалено шумен и това очевидно смути Фейъуей. Тя вероятно си помисли, че ме избива на някакъв вид сексуална перверзия или че си правя шеги, които тя не може да разбере, но моите повторения постепенно изпразниха думата от съдържанието й и тя започна да я възприема като заплаха. Погледнах мъжа отсреща и отново повторих името. Щастието ми бе неизмеримо. Ликувах заради самата измама на моето твърдение, празнувах новата сила, която току-що бях придобил. Чувствах се като върховния алхимик, който може да променя света по своя воля и по свой вкус. Този човек беше Фаншо, защото аз го бях кръстил Фаншо и толкоз. Вече нищо не можеше да ме спре. Без дори да се замисля, пошепнах в ухото на Фейъуей, че ей сега се връщам, освободих се от топлата й прегръдка и спокойно се отправих към бара, където седеше така нареченият от мен Фаншо. Обадих се с най-добрата имитация на оксфордски акцент, на която бях способен:

— Здрасти, старче. Виж ти, ние пак се срещнахме.

Той се обърна и внимателно ме изгледа. Усмивката, която след миг щеше да изгрее на лицето му, бавно се стопи и той смръщи вежди.

— Познавам ли ви? — най-накрая попита той.

— Разбира се — отвърнах аз, целият сияещ от добро настроение. — Казвам се Мелвил. Хърман Мелвил. Сигурно си чел някои от моите книги.

Той се поколеба за миг. Не можеше да реши дали съм развеселен пияница или опасен психопат и смущението се изписа на лицето му. Прекрасно смущение, което ми достави огромно удоволствие.

— Да — обади се той най-сетне с пресилена усмивка — може и да съм чел една-две.

— Онази с кита, нали?

— Точно така. Онази с кита.

— Радвам се да го чуя — рекох аз и кимнах поласкан, а после го прегърнах през рамо. — Е, Фаншо — продължих, — какво те е довело в Париж по това време на годината?

Смущението отново се върна върху лицето му.

— Съжалявам — каза той. — Не чух името.

— Фаншо.

— Фаншо ли?

— Фаншо. Ф-А-Н-Ш-О.

— Ами — каза той и устата му се разтегна в широка, самоуверена усмивка — работата е, че, изглежда, ме бъркате с някой друг. Моето име не е Фаншо. Казвам се Стилман. Питър Стилман.

— Няма значение — отвърнах и го притиснах към себе си. — Щом предпочиташ да ти казвам Стилман, аз нямам нищо против. В края на краищата имената не са важни. Важното е, че аз знам кой си ти в действителност. Ти си Фаншо. Разбрах го, щом те видях да влизаш. „Ето го и нашия дявол — си рекох. — Какво ли търси на това място?“

Тук той вече изгуби търпение. Махна ръката ми от рамото си и се отдръпна.

— Достатъчно — каза той. — Припознали сте се и това е всичко. Не желая да разговарям повече с вас.