Пол Остер - Нюйоркска трилогия

— Късно е — отвърнах му. — Тайната ти е вече явна, приятелю. Няма къде да се скриеш от мен.

— Оставете ме на мира — каза той и за пръв път в гласа му прозвуча раздразнение. — С луди не разговарям. Оставете ме на мира, за да не ви се случи нещо.

Останалите в бара не можеха да разберат за какво спорим, но почувстваха покачилия се градус на напрежението и аз усетих, че отвсякъде ни гледат, усетих промененото настроение наоколо. Изведнъж Стилман като че се паникьоса. Хвърли един поглед към жената зад бара, неспокойно извърна очи към момичето до него и под напора на импулсивното си решение тръгна да си върви. Отблъсна ме от пътя си и пое към вратата. Можех да оставя нещата да спрат дотук, но не пожелах. Тъкмо бях загрял и не исках да губя инерция. Върнах се при Фейъуей и оставих няколкостотин франка на масата. Тя се нацупи уж недоволна.

— Това е брат ми — казах й на френски. — Той е луд. Трябва да го проследя. — Тя се пресегна да прибере парите, аз й изпратих една въздушна целувка, обърнах се и излязох.

Стилман беше на двайсет-трийсет ярда пред мен. Вървеше забързано по улицата. Влязох в крачка с него, но останах зад гърба му, така че да не ме забележи, ала и аз да не го изпусна от очи. От време на време се обръщаше и поглеждаше през рамо, сякаш очакваше да ме види, но мисля, че ме зърна чак когато излязохме от квартала, далеч от шума и тълпите, докато пресичахме притихналия в мрак център на Десния бряг. Призрачната ни среща го бе изнервила и той се държеше като подплашено животно. Но това бе разбираемо. Сега аз бях онова нещо, от което ние всички се боим най-много: агресивният непознат, който изскача от сянката, ножът, който се забива в гърба, засилилата се кола, която ни блъсва насред улицата. Той, разбира се, имаше основание да бяга, но страхът му ме настървяваше още повече, подтикваше ме да го преследвам още по-упорито, неистово засилваше неотстъпчивостта ми. Нямах план, нямах и представа какво възнамерявам да правя, но продължих да го преследвам неумолимо, сякаш животът ми зависеше от това. Важно е да спомена тук, че умът ми беше съвършено бистър — от пиянството ми не бе останала и следа. Знаех, че действам насилнически. Стилман не беше Фаншо — и това знаех. Той представляваше произволен избор, съвършено невинен и безобиден. Но именно това ме ожесточаваше — произволността на ситуацията, водовъртежът на чистата случайност. В нея няма смисъл и именно това я прави единственото смислено нещо в света.

В миг дочух, че по улицата бяха останали да кънтят само нашите стъпки. Стилман отново погледна назад и най-сетне ме видя. Забърза се, дори взе да подтичва. Извиках подире му: „Фаншо!“ След малко му извиках пак: „Късно е. Знам кой си, чуваш ли, Фаншо?“ И после пак, вече на следващата улица: „Свърши се, Фаншо. Никога вече няма да се измъкнеш.“ Стилман не отговори нищо, дори не си направи труда да се обърне. Исках да продължа да му говоря, но той се бе затичал, а говоренето забавяше темпото ми. Зарязах саркастичните си подмятания и се спуснах подире му. Нямам представа колко време сме бягали, но ми се стори, че изминаха часове. Той беше по-млад от мен, по-млад и по-силен и в един момент почти го изгубих, за малко да го изпусна. Втурнах се по тъмната улица като обезумял, вече на ръба на изтощението, на повръщането, но не можех да си позволя да спра. Много преди да го настигна, много преди дори да знам, че някога ще го настигна, усетих, че вече не обитавам себе си. Не знам как другояче да се изразя. Вече не можех да усещам себе си. Усещането за живот ме бе напуснало и мястото му бе заето от неописуема еуфория, сладостна отрова, която се разля в кръвта ми заедно с неоспоримия мирис на нищо. Това е моментът на моята смърт, казах си аз, така се умира. След секунда настигнах Стилман и го хванах отзад. И двамата паднахме на паважа и изохкахме от болка. Бях напълно изтощен и едва дишах, за да мога да се защитя. Нямах сили да се боря. Нито един от двама ни не каза дума. Останахме така в продължение на няколко секунди да се боричкаме на тротоара, после той успя да се освободи от хватката ми и аз вече нямаше какво да сторя. Той взе да ме налага с юмруци, риташе ме със заострените си обувки, направи ме на кайма. Спомням си, че се опитах да закрия лицето си с ръце; спомням си болката и вцепеняващото й въздействие — толкова нетърпима, че в отчаянието си исках само едно: да спре. Но това едва ли е продължило твърде дълго, защото нищо повече не си спомням. Стилман ме преби от бой и когато свърши, аз бях в безнадеждно състояние. Спомням си, че се събудих на тротоара, учудих се, че все още е нощ и толкоз. Всичко друго изчезна.