Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Абсолютна тишина. След известно време гласът прошепна:

— Насам — рече той.

Приближих се до портала и залепих ухо до ключалката.

— Фаншо, ти ли си?

— Не използвай това име — каза гласът, този път по-отчетливо. — Не ти разрешавам да използваш това име. — Устата на човека отвътре беше долепена на височината на ухото ми. Разделяше ни само вратата. Всъщност бяхме толкова близо един до друг, че думите му сякаш се вливаха направо в главата ми. Имах чувството, че слушам туптенето на човешко сърце, опрял ухо върху гърдите, че търся пулса на човешко тяло. Той се умълча и аз усетих дъха му през процепа на двойната врата.

— Пусни ме да вляза — казах. — Отвори вратата и ме пусни да вляза.

— Не мога — отвърна гласът. — Ще трябва да говорим така.

Сграбчих топчестата брадва и безпомощно разтърсих вратата.

— Отвори! — извиках. — Отвори или ще счупя вратата.

— Не — каза гласът. — Вратата ще остане затворена. — Вече се бях убедил, че човекът вътре е Фаншо. Бих предпочел да е някой натрапник, но твърде добре познавах този глас, за да се преструвам, че е на някой друг. — Въоръжен съм — каза той, — пистолетът ми е насочен право в теб. Ако нахълташ, ще стрелям.

— Не ти вярвам.

— Чуй това — каза той и по стъпките му разбрах, че се отдалечава от вратата. След миг се чу изстрел, а след него звукът на падаща по пода мазилка. Междувременно се опитах да погледна през процепа, надявайки се да зърна поне стаята, но пролуката беше прекалено тясна. Успях да видя само лъч светлина — една-единствена сивееща нишка. После устата се върна и затули дори това.

— Добре — казах — разбрах, че си въоръжен. Но щом не мога да те видя, как да ти повярвам, че си този, за когото се представяш?

— Аз не съм ти казвал кой съм.

— Добре. Ще го кажа другояче. Откъде да знам, че ти си човекът, с когото трябва да говоря?

— Приеми го на доверие.

— След толкова години доверието е последното нещо, което можеш да очакваш от мен.

— Казвам ти, че аз съм човекът. Това не ти ли стига? Дошъл си, където трябва, и аз съм човекът, който ти трябва.

— Мислех, че искаш да ме видиш. Така поне твърдиш в писмото.

— Писах ти, че искам да говоря с теб. Това не е едно и също.

— Хайде да не издребняваме.

— Просто ти напомням какво съм писал.

— Фаншо, не ме предизвиквай. Ще си тръгна и нищо не може да ме спре.

Чух дълбоко поемане на дъх, след което една ръка удари силно по вратата.

— Без Фаншо! — изкрещя той. — Повече да не съм чул това име!

Оставих да минат няколко мига, защото не исках да предизвиквам нов изблик на гняв. Устата се отдръпна от процепа и ми се стори, че чувам стенание някъде откъм средата на стаята — дали стенание или хълцане, не можех да кажа със сигурност. Останах да чакам, защото просто не знаех какво да предприема. В крайна сметка устата се върна и след още една дълга пауза Фаншо каза:

— Там ли си?

— Да.

— Прощавай. Не исках да започвам по този начин.

— Не забравяй — припомних му аз, — че ти ме помоли да дойда.

— Знам. И съм ти благодарен.

— Мога да ти помогна само ако ми обясниш защо ме повика.

— Това после. Все още не искам да говоря за това.

— А за какво?

— За други неща. Неща, които са се случили.

— Слушам.

— Защото не искам да ме мразиш. Разбираш ли?

— Аз не те мразя. Имаше един момент, в който те мразех, но вече ми мина.

— Днес е последният ми ден. И аз трябва да съм сигурен.

— Тук ли се криеше през цялото това време?

— Доколкото си спомням, пристигнах тук преди около две години.

— А преди това?

— Тук-там. Онзи беше по петите ми и аз трябваше да бъда непрекъснато в движение. Пътуването взе да ми харесва, придобих вкус към него. Оказа се доста по-различно от това, което очаквах. Първоначалният ми план беше да стоя на едно място и да оставя времето да тече покрай мен.

— За Куин ли говориш?

— Да. За частния детектив.

— Той намери ли те?

— На два пъти. Веднъж в Ню Йорк. Втория път някъде из Юга.

— Тогава той защо излъга?

— Защото го заплаших, че ще го убия. Знаеше какво го очаква, ако някой разбере.

— Нали знаеш, че той изчезна. Не можах никъде да го открия. Нито следа от него.

— Скрил се е някъде. Това не е важно.

— Как успя да се отървеш от него?

— Обърнах всичко наопаки. Той смяташе, че ме следи, а всъщност аз следях него. Откри ме в Ню Йорк, разбира се, но аз му се изплъзнах — измъкнах се направо от ръцете му. След това всичко беше като на игра. Подмамих го, като навсякъде оставях следи специално за него, така че беше невъзможно да не ме намери. Но през цялото време го наблюдавах и когато моментът настъпи, съвсем малко му помогнах, за да влезе право в капана ми.