Пол Остер - Нюйоркска трилогия

— Докато аз се опитвах да пиша биографията ти.

— С това ли се занимаваше?

— Май че с това.

— Голяма грешка.

— Не е нужно да ми казваш. Открих го и сам.

— Един ден корабът спря в Бостън и аз реших да сляза на брега. Бях спестил огромна сума пари, повече отколкото ми трябваха, за да купя тази къща. Оттогава живея тук.

— Какво име използва?

— Хенри Дарк. Ала никой не знае кой съм. Никога не излизам. Една жена идва два пъти в седмицата и ми носи всичко, от което имам нужда, но аз не я виждам. Оставям й бележка пред стълбата, заедно с парите, които й дължа. Просто и ефикасно споразумение. От две години насам ти си първият човек, с когото говоря.

— Мислиш ли, че може да не си с всичкия си?

— Знам, че така ти изглежда — но аз съм с всичкия си, повярвай ми. Дори не ми се говори за това. Онова, което ми е нужно, е много различно от онова, което е нужно на други хора.

— Тази къща не е ли малко голяма за един човек?

— Твърде голяма. Откакто съм се пренесъл, не съм мръдвал от партера.

— Тогава защо я купи?

— Не струваше почти нищо. Пък и името на улицата ми харесва. Просто ми импонира.

— Говориш за площад „Колумб“, така ли?

— Да.

— Не разбирам.

— Струваше ми се като добра поличба. Връщам се в Америка и намирам къща на улица, която носи името на Колумб. В това има логика.

— И тук е мястото, където възнамеряваш да умреш.

— Точно така.

— В първото ти писмо пишеше седем години. Остава ти още една година.

— Но аз вече доказах пред себе си това, което трябваше да докажа. Няма смисъл да продължавам. Уморен съм. Стига ми толкова.

— Да не би да си ме помолил да дойда, защото си очаквал, че ще те спра.

— Не. Съвсем не. Нищо не очаквам от теб.

— Тогава какво искаш?

— Трябва да ти дам нещо. В един момент разбрах, че ти дължа обяснение за това, което направих. Длъжен бях поне да опитам. През последните шест месеца се мъча да го опиша на хартия.

— Мислех, че завинаги си се отказал от писането.

— Това е друго. Няма връзка с предишното писане.

— И къде е сега?

— Зад теб. На пода в дрешника под стълбата. Една червена тетрадка.

Обърнах се, отворих вратата на дрешника и взех тетрадката. Обикновена тетрадка от двеста листа с прави редове и спирала. Погледнах набързо съдържанието и видях, че всички страници са изписани: същия познат почерк, същото черно мастило, същите дребни букви. Изправих се и се върнах при процепа на вратата.

— Сега какво? — попитах.

— Вземи я със себе си у дома. Изчети я.

— А ако не мога?

— Тогава я запази за момчето. Може да пожелае да я види, след като порасне.

— Мисля, че нямаш право да искаш това от мен.

— Той е мой син.

— Не, не е. Той е мой син.

— Няма да настоявам. Тогава прочети я сам. Тя и без това е написана за теб.

— А Софи?

— Не. Не бива да й казваш.

— Това е нещо, което никога няма да разбера.

— Софи ли?

— Как можа да я напуснеш по този начин? Какво толкова ти е направила?

— Нищо. Вината не е нейна. Това поне би трябвало да си го разбрал. Работата е, че аз просто не съм устроен да живея като другите хора.

— А как си устроен да живееш?

— Всичко това ще намериш в тетрадката. Каквото и да кажа сега, то само ще изкриви истината.

— Има ли да ми казваш нещо друго?

— Не, мисля, че не. Май че това е краят.

— Според мен, не ти стиска да ме застреляш. Ако сега разбия вратата, нищо няма да направиш.

— Само не опитвай. Ще си отидеш за едното нищо.

— Ще ти изтръгна пистолета от ръцете и ще те просна в безсъзнание на пода.

— Какво ти безсъзнание, та аз съм вече мъртъв. Преди няколко часа глътнах отрова.

— Не ти вярвам.

— Ти въобще не можеш да знаеш кое е истина и кое не. И никога няма да можеш.

— Ще се обадя в полицията. Те ще изкъртят вратата и насила ще те откарат в болницата.

— Само едно шукване и си пускам куршума в главата. Няма да ти дам ти да спечелиш.

— Толкова силно ли те изкушава смъртта?

— Вече толкова дълго живея с нея, че тя е единственото нещо, което ми е останало.

Повече не знаех какво да кажа. Фаншо ме бе използвал и като слушах дишането му от другата страна на вратата, чувствах се сякаш някой изсмуква живота от тялото ми.

— Ти си глупак — обадих се, като не успях да измисля нищо друго. — Ти си глупак и си заслужаваш смъртта. — След това, обзет от собствената си слабост и глупост, започнах да удрям по вратата като разплакано дете, което се тресе от сълзи.

— По-добре си върви — рече Фаншо. — Стига сме протакали.