Пол Остер - Нюйоркска трилогия

През следващите три дни не излязох от хотелската си стая. Шокът идваше не толкова от болката, колкото от това, че тя не беше достатъчно силна, за да ме убие. Разбрах го на втория или третия ден. В един момент, проснат върху леглото, загледан в пречките на спуснатите транспаранти, проумях, че съм оцелял. Усещането, че съм жив, ми подейства странно, стори ми се направо непонятно. Един от пръстите ми беше счупен; и двете ми слепоочия бяха разцепени; всичко ме болеше, дори когато си поемах дъх. Но това нямаше значение. Бях жив и колкото повече мислех за това, толкова по-малко го разбирах. Не можех да повярвам, че съм пощаден.

По-късно същата нощ се обадих на Софи и й казах, че се прибирам.

Вече съм към края си. Има само още едно нещо, но то се случи доста по-късно, след цели три години. Междувременно минах през много изпитания и драми, но те нямат връзка с историята, която се опитвам да разкажа. След завръщането ми в Ню Йорк двамата със Софи живяхме разделени в продължение на почти една година. Тя беше вдигнала ръце от мен и трябваше да изминат много месеци на пълно объркване, преди да успея отново да я спечеля. От гледната точка на онзи момент (май 1984), това бе единственото нещо, което имаше значение. Както и това, че фактите от моя живот са чиста случайност.

На 23 февруари 1981 година се роди братчето на Бен. Нарекохме го Пол в памет на дядото на Софи. Няколко месеца по-късно (през юли) се преместихме от другата страна на реката и взехме под наем последните два етажа на облицована с фугирани тухли къща в Бруклин. През септември Бен тръгна на детска градина. За Коледа всички заминахме в Минесота, а когато се върнахме. Пол беше проходил. Бен, който постепенно го бе взел под собствена закрила, реши, че заслугата за това бързо развитие е изцяло негова.

Що се отнася до Фаншо, ние със Софи окончателно престанахме да говорим за него. Това бе нашето мълчаливо споразумение и колкото повече мълчахме, толкова по-силно доказвахме верността си един към друг. След като върнах аванса на Стюарт Грийн и официално обявих, че няма да напиша биографията, само веднъж споменахме името му. Това се случи в деня, в който решихме да се съберем отново и беше подсказано от чисто практически съображения. Книгите и пиесите на Фаншо продължаваха да носят добър доход. Ако ще бъдем женени, каза Софи, използването на парите от нас двамата е немислимо. Съгласих се с нея. Намерихме друг начин да припечелваме необходимите ни средства и прехвърлихме парите от авторските права на името на Бен, а по-късно и на Пол. Най-накрая наехме и литературен агент, който да се занимава с бизнеса около творчеството на Фаншо: молби за постановки, преиздания, договори и всичко останало. Доколкото имаше нужда от нас, намесвахме се и ние. Ако Фаншо все още притежаваше силата да ни унищожи, то това би могло да стане само в случай че му позволим, само в случай че сами пожелаем да бъдем унищожени. Затова и не казах истината на Софи — не защото тя ме плашеше, а защото истината вече нямаше значение. Нашата сила беше в мълчанието и аз нямах никакво намерение да го нарушавам.

И все пак знаех, че това не е краят на историята. Последният месец в Париж ме бе научил на това и малко по малко привикнах с мисълта. Нужно е само време, за да се случи следващото нещо, което има да се случва. Това ми се струваше неизбежно и вместо да го отричам, вместо да се залъгвам с мисълта, че мога да се отърва от Фаншо, опитах да се подготвя за срещата, да се подготвя за всичко. Именно силата на това всичко , мисля си, направи разказа ми толкова труден за пресъздаване. Защото, когато всичко може да се случи — това е моментът, в който думите започват да ти изневеряват. Степента, в която Фаншо стана неизбежен, бе степента, в която той престана да съществува. И с това привикнах. Научих се да живея с него по същия начин, по който живеех с мисълта за собствената си смърт. Самият Фаншо не беше смъртта — но приличаше на смъртта и за мен представляваше смъртта в преносен смисъл. Ако не беше емоционалният ми срив в Париж, никога нямаше да разбера това. Аз не умрях там, но бях близо до смъртта, а имаше и един миг, може би няколко мига, в които вкусих смъртта, в които се видях мъртъв. За подобна среща лек няма. Случи ли се веднъж, тя продължава да се случва; до края на живота я носиш у себе си.

Писмото пристигна рано през пролетта на 1982 година. Този път носеше пощенско клеймо от Бостън и съобщението беше кратко и по-неспокойно отпреди. „Вече не издържам — гласеше то. — Трябва да говоря с теб. Площад «Колумб» 9, Бостън. Първи април. Това ще бъде краят. Обещавам.“