След това започнаха да ми се случват странни неща. Върнах се в Париж, но там изведнъж се оказа, че няма какво да правя. Нямах желание да се видя с никого от хората, с които се бях запознал, а да се върна в Ню Йорк не ми стигаше кураж. Отпуснах се, не можех да се движа и полека-лека изгубих собствените си следи. Ако въобще съм в състояние да кажа нещо за този период, то е само защото разполагам с някои документални доказателства. Визата в паспорта ми например, самолетният билет, сметката от хотела и така нататък. Според тези данни аз съм останал в Париж повече от месец. Но това няма нищо общо с моите спомени и независимо какво зная, все още ми се струва, че е било невъзможно. Виждам неща, които са се случили, пред очите ми се мержелеят картини, в които аз присъствам на най-различни места, но ги съзерцавам от разстояние, сякаш наблюдавам чужд човек. Нямам усещането, че това са неща, които си спомням, които са закотвени вътре в мен; те са там някъде, отвъд всичко, което мога да почувствам или докосна, отвъд всичко, което има връзка с мен. Бях изгубил цял месец от живота си и дори сега ми е трудно да си го призная — това ме изпълва със срам.
Един месец е много време, предостатъчно, за да се разпадне човек. Спомените за тези дни, когато се връщат, идват на части, разпокъсани, на парчета, които отказват да се съединят в едно цяло. Виждам себе си как една нощ рухвам на улицата мъртво пиян, изправям се, политам към близкия уличен стълб и повръщам върху обувките си. Виждам себе си в едно кино, салонът е осветен, а аз седя и наблюдавам как тълпата се изнизва край мен, но не мога да си спомня филма, който току-що съм гледал. Виждам себе си как обикалям улица „Сен Дени“ посред нощ, избирам си проститутка, с която да преспя, главата ми пулсира от мисли за голи тела, безкрайна бъркотия от голи гърди, голи бедра, голи задници. Виждам как някой смуче члена ми, виждам се проснат върху едно легло с две момичета, които се целуват, виждам как огромна негърка се е разкрачила върху биде и се мие между краката. Не твърдя, че всички тези неща не са действителни, че не са се случили. А просто, че не мога да отговарям за тях. Чуках до умопомрачение, не преставах да пия, докато не се преселя в друг свят. Но ако целта ми е била да залича Фаншо, тогава развратното ми гуляйджийство не е отишло напразно. Той изчезна — и аз заедно с него.
Краят обаче не ми се губи. Не съм го забравил и съм щастлив, че поне него помня ясно. Цялата история се свежда до това, което се случи накрая, и без въпросния край у мен не бих могъл да започна тази книга. Същото се отнася и за другите две книги, които я предхождат — „Град от стъкло“ и „Духове“. В крайна сметка тези три истории са една и съща история, но всяка представлява различен етап в моето осъзнаване на нейния смисъл. Не твърдя, че съм разрешил някакъв проблем. Само намеквам за това, че съзерцавайки случилото се, в един момент престанах да се страхувам. Думите не закъсняха и аз не можех да сторя нищо друго, освен да ги приема, да се нагърбя с тях и да отида там, където те искаха да ме отведат. Но това не означава непременно, че думите са важните. Дълго време се мъчех да се сбогувам с нещо и именно тази борба е истинската същност на въпроса. Историята не е в думите; тя е в борбата.
Една нощ се озовах в бар, недалеч от площад „Пигал“. Озовах е думата, която държа да използвам, защото нямам ни най-малка представа как съм стигнал дотам, никакъв спомен за това как съм влязъл. Беше едно от онези заведения, с които кварталът е пълен: шест до осем момичета на бара, можеш да заведеш едно от тях на отделна маса, да му купиш бутилка шампанско на безбожна цена и после, ако си в подходящо настроение, да стигнете до необходимото финансово споразумение и да се уедините в интимната атмосфера на стая от съседния хотел. Споменът ми започва от момента, в който съм седнал на една от масите с момиче и кофичката с шампанско току-що е пристигнала. Момичето беше таитянка, това си спомням, и беше красива: не повече от деветнайсет, най-много двайсет години, много дребна, с бяла мрежеста рокля, под която прозираше голата й плът — кръстосани нишки върху гладката й мургава кожа. Въздействието беше силно еротично. Спомням си закръглените й гърди под ромбовидните отвори на плетената й рокля, предизвикателната мекота на шията й, когато се наведох да я целуна. Каза ми името си, но аз настоявах да я наричам Фейъуей и й повтарях, че идва от Тайпи и че аз съм Хърман Мелвил, американски моряк, който е пристигнал чак от Ню Йорк, за да я спаси. Тя, разбира се, нямаше никаква представа за какво говоря, но продължаваше да се усмихва. Очевидно ме смяташе за откачен, като ме гледаше как невъзмутимо се лигавя на френски, смея се сам на себе си, и затова ме бе оставила да я целувам, когато си пожелая.
Читать дальше