Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Въпреки всичко това ме разстрои и заживях с известен ужас. Нещо чудовищно се случваше и аз вече нямах власт над него. Вътре в мен небето се смрачаваше — това поне беше сигурно; земята трепереше. Загубил опора и стабилност, не можех да се движа. От миг в миг като че сменях местоположението си, забравях къде се намирам. Мислите спират там, където започва светът, повтарях си аз. Но аз-ът е също в света, отвръщах си тогава, както и мислите, които той сътворява. Проблемът дойде от това, че повече не можех да правя разлика. Това никога не може да бъде онова. Ябълките не са портокали, прасковите не са сливи. Разликата се усеща върху небцето и тогава разбираш сякаш някъде отвътре. Но за мен всичко придоби еднакъв вкус. Вече не усещах глад, вече не можех да се насилвам да ям.

Що се отнася до семейство Дедмон, почти няма какво да се каже. Фаншо не би могъл да си намери по-подходящи покровители и от всички хора, с които се срещнах в Париж, те бяха най-милите и най-изисканите. Поканиха ме в апартамента си на едно следобедно питие, а останах за вечеря; когато стигнахме до второто ястие, те вече настояваха да посетя къщата им във Вар — същата къща, в която беше живял и Фаншо, и то не за кратко, тъй като те самите нямало да я използват преди август. Мястото било от съществено значение за Фаншо и неговото творчество, каза мистър Дедмон, и несъмнено книгата ми щяла да спечели, ако го разгледам със собствените си очи. Не можех да отрека, че това е така, и едва изрекъл съгласието си, мисис Дедмон бе вече на телефона и даваше указанията си за моя престой на добър и елегантен френски.

Нищо не ме задържаше в Париж и затова на следващия ден следобеда се качих на влака. За мен това беше краят на играта, моето пътуване на юг към забвението. Каквито и надежди да съм таял в себе си (малката възможност Фаншо да се е върнал във Франция, абсурдната мисъл, че за втори път е потърсил убежище на едно и също място), те се изпариха още докато пътувах натам. Къщата беше празна; никакъв признак на живот. На втория ден, докато обхождах стаите на горния етаж, попаднах на кратко стихотворение, което Фаншо бе написал върху стената — но аз вече знаех това стихотворение, а под него имаше и дата: 25 август 1972 година. Значи не се беше връщал. Почувствах се като истински глупак, задето съм могъл да си го помисля.

Поради липса на друго занимание прекарах няколко дни в разговори с местните хора: фермери, селяни, жители на околните градчета. Представях им се за брат на Фаншо и показвах негова снимка, но повече се чувствах като изпаднало ченге, като безпомощен палячо. Оказа се, че някои от хората го помнят, други не, трети пък не бяха сигурни. Това нямаше значение. Южняшкият им акцент беше съвършено непонятен за мен (с вибриращото „р“ и носови окончания) и аз не можех да разбера и една дума от това, което ми приказваха. От всички хора, с които се срещнах, само един бе получил вест от Фаншо след заминаването му. Това бе най-близкият му съсед — фермер-арендатор, който живееше на миля разстояние от Фаншо. Беше дребен, около четирийсетгодишен чешит, който живееше в страшна мръсотия. Къщата му представляваше усойна порутена постройка от седемнайсети век, която, изглежда, обитаваше съвсем сам, без други компаньони, освен една ловджийска пушка и едно куче. Очевидно се гордееше с факта, че е бил приятел на Фаншо, и за да докаже колко близки са били, ми показа бяла каубойска шапка, която Фаншо му бе изпратил след завръщането си в Америка. Нямаше причина да не повярвам — на разказа му. Шапката се намираше все още в оригиналната си кутия и си личеше, че никога не е била носена. Твърдеше, че я пази за деня, в който ще й дойде времето, след което се впускаше в политически тиради, чийто смисъл трудно проследявах. Революцията се задавала, твърдеше той, а когато пристигне, щял да си купи бял кон и картечница, да си сложи шапката, да мине по главната улица на града и да застреля всички бакали и други магазинери, които са сътрудничели на германците по време на войната. Както е било в Америка, добави той. Когато го попитах какво иска да каже, той ми изчете една несвързана, подобна на бълнуване лекция за каубоите и индианците. Но това е било много отдавна, отвърнах му аз, опитвайки се да го прекъсна. Не, не, настояваше той, това продължавало и до ден-днешен. Не съм ли знаел за престрелките по Пето авеню? Не съм ли чувал за апахите? Нямаше смисъл да споря с него. За да извиня невежеството си, му казах, че живея в друг квартал.

Останах в къщата още няколко дни. Имах намерение да бездействам колкото е възможно по-дълго, да си почивам. Бях изтощен и имах нужда да прегрупирам силите си, преди да се върна в Париж. Така минаха ден-два. Разхождах се из полетата, обикалях гората, препичах се на слънце и четях американски детективски романи в превод на френски. Това би трябвало да бъде най-доброто лечение за мен: спрял насред неизвестността с ум, оставен да се рее на воля. Но нищо не ми помогна. Къщата ми отказваше гостоприемството си и някъде към третия ден усетих, че не съм сам, че никога не мога да бъда сам на това място. Фаншо беше тук и независимо колко упорито се опитвах да не мисля за него, това просто не ми се удаваше. Това ненадейно откритие ужасно ме подразни. Сега, когато бях престанал да го търся, той присъстваше в живота ми по-осезателно от всякога. Целият процес се обърна наопаки. През всички тези месеци, когато се опитвах да го намеря, имах чувството като че аз съм бил намереният. Вместо да търся Фаншо, всъщност съм бягал от него. Работата, която си бях измислил — скалъпената книга, безкрайните заобикалки и увъртания не са били нищо друго, освен опит да го отблъсна, хитрости, с които да го държа колкото е възможно по-далеч от мен. Защото, ако можех да си повярвам, че наистина го търся, то тогава по пътя на логиката следва, че той се намира другаде — някъде извън мен, извън пределите на моя живот. Но аз грешах. Фаншо се намираше точно там, където се намирах и аз, и е бил там от самото начало. От мига, в който писмото му пристигна, аз се мъчех да си го представя, да го видя такъв, какъвто може би изглежда — но в такива моменти умът ми неизменно извикваше само пуста белота. В най-добрия случай се явяваше сив и тягостен образ: вратата на заключена стая. А съдържанието й: Фаншо сам в тази стая, осъден на митическа самота — вероятно жив, вероятно дишащ, сънуващ бог знае какво. И тази стая, сега открих, бе разположена в черепа ми.