Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Всичко опираше до метода. В известен смисъл вече бях научил доста неща за Фаншо. Те не ми разкриваха нищо съществено и не противоречаха на известните ми факти. Или, казано другояче: онзи Фаншо, когото познавах, не беше същият, когото търсех. Някъде нещо се бе случило — ненадеен, непонятен срив. Но нито едно от нещата, които научих от разпитаните хора, не даваха обяснение за него. В крайна сметка техните думи само потвърждаваха, че онова, което се е случило, не би могло да се случи. Това, че Фаншо беше едновременно и нежен, и жесток, вече бе добре известно, пък и аз го знаех. Онова, което търсех, бе нещо различно, нещо, което дори не можех да си представя: съвършено ирационален факт, нещо крайно нетипично за него, в противовес на всичко, което Фаншо е бил до момента на изчезването си. Продължавах да правя опити за скок в неведомото, но при всяко приземяване установявах, че съм на позната територия, заобиколен от онова, което вече ми бе известно.

Колкото повече напредвах, толкова повече възможностите се стесняваха. Може би това е добре, не знам. След всеки провал поне местата за оглеждане намаляваха с едно. Месеците минаваха, повече месеци, отколкото бих искал да си призная. През февруари и март почти цялото ми време отиде в издирване на Куин, частния детектив, който беше работил за Софи. Колкото и странно да изглежда, той сякаш беше изчезнал безследно. Вероятно вече не практикуваше — нито в Ню Йорк, нито другаде. Посветих известно време на всички съобщения за непотърсени трупове, разпитах хора, които работят в градската морга, опитах да се свържа със семейството му, но от всичко това не излезе нищо. Реших да наема друг частен детектив, за да издири Куин, но после се отказах. Един безследно изчезнал ми стигаше и така полека-лека изчерпах почти всички възможности. Към, средата на април ми бе останала една-единствена. Задържах нещата с още няколко дни, надявайки се, че ще извадя късмет, но нищо не стана. Сутринта на двайсет и първи най-накрая отидох в едно туристическо бюро и си запазих място в самолета до Париж.

Трябваше да тръгна в петък. Във вторник двамата със Софи излязохме да си купим грамофон. Една от по-малките й сестри щеше да се премества в Ню Йорк и възнамерявахме да й подарим стария ни грамофон. От няколко месеца се канехме да го сменим и сега най-сетне имахме повод да си потърсим нов. Така че същия вторник слязохме в центъра, купихме го, натоварихме го на едно такси и поехме обратно към къщи. Поставихме го на мястото на стария, а стария поставихме в новия кашон. Умно решение, помислихме си тогава. Очаквахме Карън през май и междувременно трябваше да го приберем някъде. Тогава възникна проблемът.

Както в повечето нюйоркски апартаменти, място все не достигаше и ние просто нямаше къде да сложим този кашон, за да не е непрекъснато пред очите ни. Надеждата ни беше единствено в дрешника към спалнята ни, но и неговият под беше отрупан с кашони, а на горната му лавица просто нямаше да се събере. В кашоните на пода бяха събрани нещата на Фаншо (дрехи, книги и всякакви други дреболии) и стояха там, откакто се бяхме нанесли. Когато Софи се бе заела да изчисти старото си жилище, и двамата не можахме да решим какво да правим с тях. В новия живот не искахме да се обграждаме със спомените си за Фаншо, но въпреки това смятахме, че не е редно просто ей така да ги изхвърлим. Кашоните представляваха нещо като компромис, на който, след като беше направен, престанахме да обръщаме внимание. Те се превърнаха в част от домашния пейзаж — също както и счупената дъска на пода във всекидневната, която покривахме с килимче, също както и пукнатината в стената над леглото ни в спалнята — все неща, които в хода на всекидневието остават невидими. Сега, когато Софи отвори вратата на дрешника и надникна вътре, настроението й отведнъж се промени.

— Писна ми! — рече тя и клекна на пода. Блъсна дрехите, провиснали над кашоните, закачалките им се чукнаха звънливо и тя ядно разтвори завесата от облекла. Неочакваният й гняв като че бе насочен по-скоро срещу нея самата, отколкото срещу мен.

— Писна ти от какво? — Стоях откъм противоположната страна на леглото и я наблюдавах в гръб.

— От всичко това — отвърна ми тя, като продължаваше да блъска закачените дрехи ту напред, ту назад. — Писна ми от Фаншо и неговите кашони.

— Какво искаш да направим с тях? — Седнах на леглото и зачаках отговора й, но тя нищо не каза. — Кажи, Софи, какво да направим с тях? — попитах я отново.