Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Що се отнася до личния живот на Фаншо, намеците, доколкото съществуват, са съвсем смътни. Говори се за някаква вечеря, описано е художническо ателие, името Ан се прокрадва веднъж-дваж — но естеството на въпросната връзка е неясно. Все пак точно това ми беше нужно. С повече подготвителна работа, ако изляза и тръгна да задавам въпроси, мислех си аз, в крайна сметка сигурно ще попадна на някои от тези хора.

С изключение на едно двайсетдневно пътуване до Ирландия (Дъблин, Корк, Лимерик, Слайго) Фаншо, изглежда, е водил доста заседнал живот. Окончателният вариант на „Затъмнения“ е завършен някъде през втората година от престоя му в Париж; „Чудеса“ е написан през третата, заедно с четирийсет-петдесет къси стихотворения. Всичко това се установява доста лесно — тъй като горе-долу по това време Фаншо започва да слага дата върху творбите си. Все още не може да се посочи точно в кой момент напуска Париж и заминава за провинцията, но според мен това е станало между юни и септември на 1971 година. Точно тогава писмата стават доста нередовни и дори дневниците не носят информация, с изключение на един списък на прочетените книги („История на света“ от Роли и „Пътешествия“ от Кабеза де Вака). Но щом се премества в провинцията, той изведнъж става доста словоохотлив и изпада в ненужна обстоятелственост. Сами по себе си подробностите не са важни, но изниква нещо съществено: докато живее във Франция, Фаншо не крие факта, че е писател. Приятелите му знаят за неговото творчество и тайната, доколкото тя съществува, се отнася само за семейството му. Несъмнено това е големият му пропуск — от всички писма той се издава само този един-единствен път. „През следващата година американците Дедмон, съпрузи, с които се запознах в Париж — пише той, — няма да могат да използват къщата си в провинцията (отиват в Япония). Тъй като на два пъти са правили опит да им я ограбят, те не искат да я оставят празна. Предложиха ми да стана пазач на къщата им. И не само че ще спя там, без да плащам, но ще имам на разположение и кола, както и малка заплата (колкото да преживявам, ако съм много пестелив). Това е страхотен късмет. Те казват, че предпочитат да ми плащат, за да стоя в къщата и да пиша, отколкото да я дават под наем на непознати хора.“ Нещо неволно споменато може би, но когато попаднах на него в писмото, много се окуражих. За миг Фаншо бе свалил гарда си — а щом това се е случило веднъж, няма причина да не приемем, че може и да се повтори.

Като писателски образци писмата от провинцията надминават всички други. Наблюдателността му се е изострила и у него се усеща потенциалът на ново богатство от думи, сякаш разстоянието между съзерцанието и писането се е скъсило и двата процеса са се слели, за да станат част от едно и също плавно и непрекъснато движение. Стихията на Фаншо е пейзажът и той често се връща към него — не спира да го наблюдава и описва в безкрайните му изменения. Търпението му е наистина забележително и в писмата, както и в дневниците, има природни описания, които по изящност не могат да се мерят с нищо, което съм чел. Каменната къща, в която живее (с дебели стени — по седемдесет сантиметра), е била построена по време на революцията: от едната й страна има малко лозе, а от другата — ливада, където пасат овце; зад нея има гора (свраки, врани, диви свине), а отпред, от отсрещната страна на шосето, са скалите, по които се стига до селото (население четирийсет души). Върху същите тези скали, скрити под гъсталака от храсти и дървета, се издигат руините на един параклис, който някога е принадлежал на рицарския орден на Тамплиерите. Зановец, мащерка, дъбов шубрак, червеникава почва, бяла глина и мистрал — това са нещата, сред които Фаншо живеел в продължение на повече от година и полека-лека те като че го променили, накарали го да се вглъби по-надълбоко в себе си. Не смея да говоря за някакво религиозно или мистично преживяване (за мен тези думи не означават нищо), но по всичко личи, че през цялото това време Фаншо е бил съвсем сам, не е виждал почти никого и с никого не е общувал. Този спартански живот го е дисциплинирал. Самотата се е превърнала в проход към самия него, в средство за откриване на себе си. Въпреки че по онова време е бил още съвсем млад, мисля, че този период е сложил началото на творческата му зрялост. Оттук нататък произведенията му са не обещаващи, а завършени, изградени, неподражаеми. Още от дългата поредица стихотворения, написани в провинцията („Основа“), до по-късните пиеси и „Небивала земя“ (написани в Ню Йорк), Фаншо е в разцвета на творческите си сили. Човек неволно започва да търси симптоми на лудост, признаци на онова мислене, което в крайна сметка го кара да се обърне срещу себе си — но в цялото му творчество няма и следа от подобно нещо. Няма никакво съмнение, че Фаншо е необикновен човек, но по всичко личи, че е съвсем здравомислещ; когато се завръща в Америка през есента на 1972 година, той е напълно разумен и последователен.