Пол Остер - Нюйоркска трилогия

В крайна сметка едва ли наистина съм възнамерявал да го убия. Пагубните помисли, които ме бяха обзели, докато бях с мисис Фаншо, не продължиха дълго, поне не на съзнателно ниво. Понякога в ума ми проблясваха мигновени сценки — как душа Фаншо, или го пробождам с нож, или го застрелвам право в сърцето — и други бяха умирали от подобна смърт във въображението ми през годините и затова не обърнах внимание на тези видения. Странното бе не това, че искам да убия Фаншо, а това, че според мен ТОЙ искаше аз да го убия. Тази мисъл ме споходи веднъж-дваж — в моменти на кристално просветление — и аз се уверих, че това всъщност е истинската цел на писмото, което ми бе написал. Фаншо ме чакаше. Той ме бе избрал за негов палач. Знаеше много добре, че може да ми повери изпълнението на тази задача. И именно това бе причината, поради която нямаше да го направя. Аз трябваше да прекърша властта, която Фаншо имаше над мен, а не да й се подчиня. Трябваше да му докажа, че той повече не ме интересува — там беше основният въпрос и основната трудност: да погледна на него като на мъртвец, въпреки че бе жив. Но преди да докажа това на Фаншо, трябваше да го докажа на себе си, а самият факт, че се налагаше да си го доказвам, показвайте, че още не го бях забравил, че все още се интересувах от него, и то твърде много. Не исках да оставя нещата да следват своя естествен ход. Трябваше да ги разтърся, да ги предизвикам, да ги провокирам. И именно защото продължавах да се съмнявам в себе си, изпитвах желание да рискувам, да се подложа на възможно най-голямо изпитание, най-голяма опасност. Да убия Фаншо — това би било нищо. Исках да го спипам жив и след това да го изоставя, пак жив.

Писмата до Елън се оказаха много полезни. За разлика от дневниците, пълни с мисли и разсъждения, но лишени от подробности, писмата бяха съвсем конкретни. Виждаше се, че в тях Фаншо бе направил опит да забавлява сестра си, да я разсейва с комични истории и да остроумничи, тоест разкриваше се в личен план — нещо, което не бе допуснал никъде другаде из писанията си. Например често се споменаваха имена: на приятели от колежа, на моряци от кораба, на хора, с които се бе запознал във Франция. И въпреки че пликовете бяха без адрес на подателя, все пак се говореше за много места: Бейтаун, Корпъс Кристи, Чарлстън, Батън Руж, Тампа, различни парижки квартали, едно село в Южна Франция. За начало тези данни ми стигаха и в продължение на няколко седмици аз се затворих в стаята си, съставях списъци, съпоставяйки хора с места, места с дати, дати с хора, чертаех карти и разчертавах календари, издирвах адреси, пишех писма. Търсех следи и се улавях за всичко, в което откривах, макар и зрънце надежда. Разчитах на това, че някъде в действията си Фаншо е допуснал грешка, че някой знае къде е той, че някой приятел от миналото го е виждал. Съвсем не беше сигурно, че това е така, но ми се струваше, че няма друг начин, по който можех да започна издирването си.

Писмата от колежа бяха доста скучни и откровени; разказваше за книгите, които е прочел, за споровете, които е водил с приятелите си, за живота по спалните нощем — но тези писма бяха отпреди кризата на Елън; тонът им бе интимен и заговорнически — нещо, което отсъстваше в по-късните му писма. Като моряк на кораба например Фаншо почти не говореше за себе си, с изключение на някой уместен анекдот, който смяташе, че илюстрира положението му откъм смешната страна. Виждаме го как трудно свиква с новата обстановка, играе карти в салона със смазочника от Луизиана (и печели), играе комар в долнопробни заведения на брега (и печели), твърди, че му върви, защото има късмет: „Толкова треперя да не падна по гръб, че се хващам как върша невъзможното. Прилив на адреналин, така си мисля.“ Следват описания на извънреден труд в машинното „сто и четирийсет градуса по Фаренхайт, ако въобще можеш да си го представиш — краката ми плуваха в пот и гуменките ми джвакаха, като че ходя в локви“; на това как един пиян зъболекар в Бейтаун, Тексас, му извадил мъдрец „всичко наоколо беше в кръв и цяла седмица след това продължавах да измъквам остри парченца от зъба, останали в дупката на венеца“. Понеже бил новак и нямал покровител, непрекъснато го местели да помага на различни места. На всяко пристанище членове от екипажа напускали кораба, за да се върнат вкъщи, а други пристигали да заемат техните места, и ако се случело някой от новодошлите да предпочете мястото на Фаншо пред вакантното, веднага изритвали Хлапето (така го наричали). Така че по време на корабния си период Фаншо бил работил като обикновен моряк (да стърже и боядисва палубата), като момче за всичко (да мие пода, да оправя леглата, да чисти тоалетните), като помощник в стола (да сервира храна и да мие съдове). Последната му работа била най-трудната, но и най-интересната, тъй като животът на кораба минавал под знака на храната — вълчи апетит, подхранван от скуката. Мъжете просто живеели от ядене до ядене и някои от тях се проявявали като изненадващо капризни — едри грубияни, преценяващи ястията с високомерието и придирчивостта на френски херцози от осемнайсети век. Но в деня, в който започнал работа, Фаншо получил безценен съвет от един от старите моряци: „Не им обръщай никакво внимание — казал му мъжът. — Ако някой вземе да ти се оплаква от храната, кажи му да си затваря устата. Ако продължава да мърмори, прави се, че не го забелязваш и го обслужвай последен. Ако и това не помогне, кажи му, че следващия път ще му сипеш ледена вода в супата. Или че ще се изпикаеш в супата му. Трябва да им дадеш да разберат кой командва в стола.“