Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Че ме накара да я съжалявам, в това няма никакво съмнение. Нейното описание на Фаншо бе пълно с толкова мъка и огорчение, с толкова покруса, че това ме сломи, и аз се поддадох. Но това, което и до ден-днешен не мога да разбера, е дали тя съзнаваше какво върши и до каква степен. Дали го бе подготвила предварително, или се случи неволно? Дали несвързаната й реч бе замислена като маневра, за да приспи моята бдителност, или беше спонтанен изблик на истински чувства? Мисля, че онова, което ми разказа, беше самата истина за Фаншо, във всеки случай нейната собствена истина за него, но тя не ми стигаше, за да ме убеди — защото дори едно дете знае, че истината може да се използва за нечисти цели. И още нещо: въпросът за мотива. Близо шест години след случилото се аз продължавам да нямам отговор. Да се каже, че за нея съм се явил като изкушение, на което не е успяла да устои, ще бъде доста преувеличено и аз нямам никакво желание да се самозалъгвам. Всичко беше много по-дълбоко, много по-зловещо. Неотдавна ми хрумна, че може би тя бе подушила у мен същата неприязън към Фаншо, каквато сама е таила. Вероятно бе усетила такава безмълвна връзка помежду ни, а подобна връзка може да се докаже само чрез някакъв перверзен, ексцентричен акт. Да преспи с мен би било все едно да преспи с Фаншо — да се люби със собствения си син — и в мрака на греха той щеше отново да бъде неин; неин, за да го унищожи. Зловещо отмъщение. Ако това е така, тогава не бих могъл да се нарека нейна жертва. Можех да бъда единствено неин съучастник.

Всичко започна малко след като тя се разплака — когато най-накрая се изтощи, когато думите й станаха съвсем несвързани и заизлизаха от устата й, овъргаляни в сълзи. Пиян и разчувстван, аз станах, отидох до мястото й и я прегърнах в желанието си да я утеша. И с този жест прекрачихме границата. Самото ни докосване беше достатъчно, за да ни възбуди сексуално — слепият спомен за други тела, за други прегръдки и само след миг вече се целувахме, а после, немного дълго след това, лежахме голи в спалнята.

Въпреки изпития алкохол, не бях чак толкова пиян, че да не знам какво върша. Никакво чувство за вина обаче не беше в състояние да ме спре. Всичко ще свърши, казах си аз, и от това никой няма да пострада. То няма нищо общо с моя живот, няма нищо общо със Софи. Но по-късно, дори по време на самия акт, открих, че в това има нещо повече. Защото истината бе, че на мен много ми хареса да се любя с майката на Фаншо — хареса ми, но това някак си нямаше нищо общо с удоволствието. Целият горях, но за пръв път в живота си не изпитвах никаква нежност. Правех го с омраза и целият акт се превърна в насилие. Задъхано работех върху нея, помпах я, сякаш исках да я пулверизирам. И така навлязох в зоната на собствения си здрач и именно там научих онова нещо, което е по-ужасно от всичко останало: че зад сексуалното желание може да се крие желанието да убиеш, че идва един момент, в който мъжът може да избере смъртта пред живота. Тази жена искаше насилието и аз й го дадох, открих обаче, че мога да тържествувам в жестокостта си. Но дори още тогава знаех, че не съм стигнал докрай, че тя е само една сянка, която използвам, за да нападна самия Фаншо. Когато за втори път влязох в нея — двамата плувнали в пот, стенещи като същества от някакъв кошмар, — най-накрая разбрах. Исках да убия Фаншо. Исках Фаншо да е мъртъв и щях да го направя. Щях да го намеря и да го убия.

Оставих я, докато спеше, измъкнах се тихомълком от стаята и си поръчах такси по телефона на долния етаж. След половин час бях вече в автобуса за Ню Йорк. Щом пристигнах, влязох в мъжката тоалетна на автогарата, измих си ръцете и лицето и взех метрото за центъра. Прибрах се точно когато Софи слагаше масата за вечеря.

И тогава започна най-лошото. Толкова много неща трябваше да крия от Софи, че просто не смеех да се мяркам пред очите й. Станах докачлив, резервиран, затворих се в малкия си работен кабинет, търсейки усамотение. Софи изчака доста дълго време, проявявайки търпеливост, което нямах право да очаквам от нея, но накрая и тя се изнерви и някъде към средата на лятото между нас започнаха кавги, дрязги и заяждания за най-дребни и незначителни неща. Един ден, прибирайки се, я заварих да плаче, просната върху леглото, и тогава разбрах, че съм на път да разбия живота си.

За Софи проблемът беше в книгата. Смяташе, че ако спра да работя върху нея, всичко ще се оправи. Твърдеше, че съм припрян, че идеята е била поначало погрешна и по-добре да си го призная, отколкото да упорствам безсмислено. Тя, разбира се, беше права, но пред нея продължих да защитавам противоположното мнение: че съм се обрекъл на книгата, че съм подписал договор и че ще бъде недостойно да се откажа. Това, което не й казах обаче, бе, че нямах никакво намерение да пиша тази книга. За мен книгата съществуваше само доколкото можеше да ме отведе при Фаншо. За мен тя се бе превърнала в личен проблем, нещо, което нямаше нищо общо с писането. Цялата подготовка за биографията му, всички факти, които щях да открия, ровейки се в миналото му, цялата работа, която би изглеждала свързана с книгата — това бяха нещата, които щях да използвам, за да го открия. Клетата Софи. Тя нямаше никаква представа за намеренията ми, за това, че твърдях едно, а вършех друго. Бях се заел да свържа отделните епизоди в историята на един човешки живот. Събирах информация, имена, места и дати, за да проследя хронологията на събитията. Защо проявих такава упоритост — все още не знам. Всичко у мен бе сведено до един-единствен импулс: да намеря Фаншо, да говоря с него, да го видя за последен път. Но по-далеч от това не можех да стигна, не можех да разбера какво всъщност исках да постигна чрез тази среща. Фаншо ми бе написал, че ще ме убие, но тази закана не ме плашеше. Знаех, че трябва да го издиря, че нищо няма да се уреди, докато не го направя. Това беше даденият, основният принцип, мистерията на вярата: признавах го, но не смеех да си задавам повече въпроси.