Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Вдясно от снимките стоеше кутия, пълна с писма — най-малко стотина. Започваха още от осемгодишна възраст (с неулегналия почерк на дете, с размазани петна и триеници с гума) и продължаваха до началото на седемдесетте години. Имаше писма от колежа, писма от кораба, писма от Франция. Почти всички бяха до Елън и повечето — страшно дълги. Веднага разбрах, че са ценни, във всеки случай по-ценни от всичко друго в стаята, но не посмях да ги зачета още там. Изчаках още десет-петнайсет минути, след това слязох долу и се присъединих към останалите.

Мисис Фаншо не желаеше оригиналите да излизат от къщата, ала нямаше нищо против да направя фотокопия на писмата. Дори предложи тя да свърши тази работа, но аз й отвърнах, че сам ще се погрижа: ще намина някой ден и ще ги взема за малко.

Обядвахме на двора. Бен, разбира се, беше в центъра на вниманието; помежду всяка хапка от сандвича си се втурваше ту към някое разцъфнало цвете, ту към стръкче трева и така, докато стана време да си вървим. Беше към два часа. Мисис Фаншо ни закара до автобусната спирка, целуна ни и тримата за довиждане и за пръв път като че малко се развълнува. Почти веднага след потеглянето на автобуса Бен заспа в скута ми, а Софи взе ръката ми в своята.

— Какво ще кажеш, това май не беше един от най-хубавите ни дни? — каза тя.

— Един от най-лошите — отвърнах.

— Цели четири часа да се мъчиш да поддържаш разговор! Още щом пристигнахме, запасът ми от теми се изчерпа.

— Сигурно не сме й допаднали.

— Едва ли е само това.

— Това е най-малкото.

— Не ти беше лесно горе сам, нали?

— Никак.

— Мислиш ли, че ще си промениш решението?

— Боя се, че да.

— Разбирам те. Цялата тази работа взе да става вече доста зловеща.

— Ще трябва отново да премисля всичко. Опасявам се, че съм направил голяма грешка.

След четири дни мисис Фаншо се обади да каже, че заминава за Европа за един месец и поради това няма да е зле да си свършим работата още сега (по нейните думи). Аз вече възнамерявах да се откажа от плановете си, но още преди да успея да измисля някакво приемливо обяснение за отказа, чух собствения си глас да казва, че пристигаме идущия понеделник. Софи не пожела да ме придружи, а и аз не настоях да го стори. И за двама ни първото посещение се оказа предостатъчно.

Джейн Фаншо ме посрещна на автогарата. Цялата сияеше от приветливост и усмивки. Щом се качих в колата й, усетих, че този път нещата ще бъдат по-различни. Беше положила специални грижи за външния си вид (бели панталони, червена копринена блуза, от която се виждаше гладката й шия с лек слънчев загар) и мен ме обзе натрапчивата мисъл, че се мъчи да ме съблазни, да ме накара да й призная, че все още я смятам за много красива. Но имаше и нещо друго: смътно прокрадващ се в гласа й намек за това, че сме стари приятели, че сме много близки именно защото се познаваме от отдавна, и колко е хубаво, че съм пристигнал сам, тъй като сега вече ще можем да си поговорим без заобикалки. Това никак не ми се понрави и аз й отвърнах доста сдържано.

— Нямаш голямо семейство, нали, моето момче — каза тя и се обърна с лице към мен, докато изчаквахме червения светофар.

— Така е — рекох. — Семейството ми е малко.

— Детето, разбира се, е чудесно. Истинско сладурче. Но доста палаво, не мислиш ли?

— Той е само на две годинки. На тази възраст всички деца са такива.

— Разбира се. Но според мен Софи го е поразглезила. Като я гледам, тя просто не може да му се нарадва. Не че имам нещо против това, но малко повече строгост няма да му навреди.

— Софи е такава с всички — казах. — Сърдечната жена става и сърдечна майка. Доколкото знам, Бен няма никакви оплаквания от нея.

Последва кратко мълчание, след което потеглихме по широка търговска улица и Джейн Фаншо отново се обади:

— Късметлийка е тази Софи. Късметлийка, че се приземи невредима. Късметлийка, че е попаднала на мъж като теб.

— Аз пък мисля обратното — че късметлията съм аз.

— Недей да скромничиш.

— Не скромнича. Напротив, много добре знам какво говоря. Засега късметът е изцяло на моя страна.

Тя се усмихна загадъчно на думите ми, сякаш искаше да каже, че съм доста наивен, но все пак прекрати темата, очевидно разбирайки, че аз няма да отстъпя. След още няколко минути стигнахме къщата и тогава ми се стори, че тя вече бе сменила първоначалната си тактика. Повече не спомена нито за Софи, нито за Бен. Превърна се в самата учтивост, като взе да ми разправя колко се радва, че ще пиша книга за Фаншо. Държеше се така, сякаш книгата зависеше изцяло от нея, сякаш тя бе човекът, който единствен можеше да одобри не само написаното, но и мен — автора. След това, като ми подаде ключовете на колата си, ми каза как да стигна до най-близкото фотокопирно ателие. Обедът, додаде тя, ще бъде готов, когато се върна.