Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Тя се извърна, и ме погледна. Още малко и щеше да се разплаче.

— За какво ми е този дрешник, като не мога да го използвам? — рече тя. Гласът й трепереше. Беше изгубила самообладание. — Той е мъртъв, нали така? А щом е мъртъв, за какво ни е целият този… целият този — каза тя и посочи кашоните, търсейки точната дума — … боклук. Все едно да живееш с труп.

— Ако искаш, още днес може да повикаме хора от Армията на спасението.

— Извикай ги на минутата! Преди да съм се разколебала.

— Дадено! Но преди това ще трябва да отворим кашоните и да сортираме нещата в тях, нали знаеш?

— Не! Да взимат всичко, както си е.

— Дрехите може и да не ги сортираме — отвърнах. — Но лично аз бих хвърлил едно око на книгите. Ще си запиша заглавията им и ще погледна дали няма някакви записки в полетата. Ще свърша за половин час.

Софи ме погледна с недоумение.

— Ти нищо не разбираш, нали така? — каза. Изправи се и най-сетне сълзите рукнаха по лицето й — детски сълзи, сълзи, които не потискаха нищо, стичаха се по страните й, а тя като че не знаеше за тях. — Аз вече не мога да стигна до теб. Ти просто не чуваш думите ми.

— Софи, правя каквото мога.

— Не, не правиш. Мислиш си, че правиш, но грешиш. Не виждаш ли какво става? Ти го съживяваш.

— Аз пиша книга за него. Това е всичко — само една книга. Но ако не погледна сериозно на заниманието си, от него нищо няма да излезе.

— Не е само това, има и нещо друго. Знам, усещам го. Слушай, ако двамата с теб ще оцеляваме, той трябва да умре. И това ли не разбираш? Дори и да е жив, той трябва да умре.

— За какво говориш? Разбира се, че е мъртъв.

— Не и за дълго. Не и ако продължаваш да го съживяваш.

— Но нали ти ме накара да приема тази работа. Нали искаше аз да напиша тази книга.

— Скъпи, това беше преди сто години. Страх ме е, много ме е страх, че ще те загубя. Ако това се случи, няма да го преживея.

— Скоро всичко ще свърши, обещавам ти. Това пътуване е последната стъпка, която предприемам.

— А после?

— Ще видим. Не мога да знам в какво се забърквам, докато не се забъркам.

— Точно от това се боя.

— Можеш да дойдеш с мен.

— В Париж ли?

— В Париж. Ще отидем и тримата.

— Не мисля, че това е разумно. Не и сега. Върви сам. Поне тогава, ако се върнеш, ще знам, че си го направил заради мен.

— Какво искаш да кажеш с това „ако“?

— Това, което казах. Ако. Ако се върнеш…

— Не говориш сериозно, нали?

— Напротив, говоря съвсем сериозно. Ако нещата продължават по този начин, аз ще те загубя.

— Софи, не говори така!

— Не мога да мълча. Ти вече ми се изплъзваш. Понякога просто те виждам как изчезваш, виждам го с очите си.

— Това са глупости.

— Грешиш. Нещата отиват към своя край, скъпи, а ти дори не го разбираш. Ти ще изчезнеш и аз никога повече няма да те видя.

В Париж всичко ми изглеждаше неестествено уголемено. Небето тегнеше над града много по-осезателно, отколкото в Ню Йорк, и капризите му бяха много по-променливи. Открих, че това ми харесва, и първите ден-два прекарах в хотелската си стая, съзерцавайки облаците в очакване да се случи нещо. Това бяха северни облаци, мечтателни, вечно променящи се облаци, които се скупчваха на големи сиви грамади, изливаха краткотрайните си превалявания, разпръсваха се, отново се събираха, засенчваха слънцето и всеки път сякаш различно пречупваха лъчите му. Парижкото небе се подчиняваше на някакви собствени закони, които действаха независимо от живота на града под него. Докато сградите изглеждат солидно закотвени в земята, неразрушими, небето е безбрежно, аморфно и вечно тревожно, вечно неспокойно. През първата седмица се чувствах като обърнат с главата надолу. Париж беше град от стария свят и по нищо не приличаше на Ню Йорк — с неговото лениво небе и хаотични улици, с неговите невъзмутими облаци и агресивни сгради. В тази неестествена за мен среда аз най-неочаквано изгубих вяра в себе си. Усещах как всичко ми се изплъзва и поне по веднъж на час трябваше да си повтарям защо съм тук.

Френският ми не беше нито добър, нито лош. Познанията ми стигаха колкото да разбирам какво ми говорят, но ми беше трудно да отговарям; на моменти не се сещах и пукната дума и с мъка съставях дори най-простите и елементарни изречения. В това имаше известно удоволствие, така поне ми се струваше — да упражняваш езика като сбор от звуци, които сам изтласкваш на повърхността на думите, там, където значението изчезва, — но беше и крайно изтощително, а освен всичко ме караше да се затворя в мислите си. За да разбирам какво ми говорят, трябваше да си превеждам наум на английски, което означаваше, че проумявах казаното със закъснение, тоест, полагах двойно повече усилия за половинчат резултат. Нюанси, подсъзнателни асоциации, недоизказани мисли — всичко това ми се губеше. В крайна сметка няма да сбъркам, ако кажа, че всичко ми се изгуби.