Пол Остер - Нюйоркска трилогия

— Много умно.

— Не. Беше глупаво. Но нямах избор. Трябваше да постъпя така, иначе щяха да ме върнат обратно, което означаваше да ме третират като луд. Намразих се заради това. В края на краищата той си вършеше работата и дори ми дожаля за него. Съжалението ме отвращава, особено когато е в мен самия.

— И после?

— Не можех да бъда сигурен дали номерът ми е минал. Мислех, че Куин може отново да се окаже в положението на мой преследвач. Затова не спирах, продължавах да се движа от място на място, дори и тогава, когато това съвсем не беше необходимо. Изгубих цяла година по този начин.

— Къде беше?

— На юг, после на югозапад. Предпочитах топлите места. Много пътувах пеш, нали разбираш, спях на открито, гледах да избягвам местата с много хора. Страната е огромна, нали знаеш. Човек се обърква. По едно време, така се случи, че останах цели два месеца насред пустинята. После пък живях в една барака край резервата Хопи в Аризона. Индианците свикаха племенен съвет, преди да ми разрешат да остана там.

— Измисляш си.

— Не те карам да ми вярваш. Разказвам ти какво се е случило, това е всичко. А ти си мисли каквото искаш.

— И после?

— После се озовах в Ню Мексико. Един ден влязох в някакво крайпътно заведение да хапна. На бара имаше забравен вестник. Зачетох го. И тогава научих, че моя книга е била публикувана.

— Беше ли изненадан?

— Това не е думата, която бих използвал.

— Коя тогава?

— Не знам. По-скоро сърдит. Разстроен.

— Не разбирам.

— Разсърдих се, защото книгата е боклук.

— Писателите не умеят сами да преценяват творчеството си.

— Не, книгата си е боклук, повярвай ми. Всичко, което съм написал, е боклук.

— Тогава защо не го унищожи?

— Бях твърде привързан към книгите си. Но това съвсем не значи, че те са добри. И бебето е привързано към своето аки, но на това никой не обръща внимание. Това си е лично негова работа.

— Тогава защо си накарал Софи да обещае, че ще ми покаже творчеството ти?

— За да я успокоя. Но ти вече знаеш всичко това. Отдавна си го разбрал. Това бе моето оправдание. А истинският ми аргумент бе да й намеря нов съпруг.

— Номерът ти мина.

— Трябваше да мине. Не се спрях на кой да е, нали знаеш.

— А ръкописите?

— Смятах, че ще ги изхвърлиш. Никога не ми е минавало през ум, че някой може да ги вземе насериозно.

— И какво направи, след като разбра, че книгата ти е излязла?

— Върнах се в Ню Йорк. Разбира се, това беше глупост, но аз не бях на себе си, не разсъждавах много трезво. Книгата ме бе вкарала в капана на собственото ми минало, нали разбираш, и аз трябваше наново да започна борбата си с него. Веднъж публикувана, книгата отрязваше пътя ми назад.

— Мислех, че си мъртъв.

— Така и трябваше да мислиш. Ако не друго, това поне ми послужи за доказателство, че Куин вече не представлява никакъв проблем. Но новият проблем се оказа много по-лош. И точно тогава седнах да ти напиша писмото.

— Много гадно от твоя страна.

— Бях ти се ядосал. Исках да страдаш, да живееш с нещата, с които трябваше да живея и аз. В мига, в който го пуснах в пощенската кутия, вече съжалих.

— Твърде късно.

— Да. Твърде късно.

— Колко време остана в Ню Йорк?

— Не си спомням точно. Шест или осем месеца.

— Как преживяваше? Как изкарваше пари, за да живееш?

— Крадях.

— Защо не казваш истината?

— Правя каквото мога. Казвам ти всичко, което мога да ти кажа.

— С какво друго се занимаваше в Ню Йорк?

— Следях те. Следях теб и Софи, и бебето. Дори известно време живях на открито пред блока ви. Цели три седмици, че не беше ли и месец. Преследвах те на всяка крачка. Веднъж или два пъти се блъснах в теб на улицата и те погледнах право в очите. Но ти не ме забеляза. Беше фантастично — това, че не ме забеляза.

— Измисляш си.

— Сигурно много съм се променил.

— Никой не може да се промени чак толкова.

— Мисля, че все нещо е останало от предишния ми външен вид, колкото за да ме разпознае човек. Но ти извади късмет. Ако нещо се беше случило, сигурно щях да те убия. През цялото време в Ню Йорк бях изпълнен с убийствени мисли. Лоша работа. Бях обзет от някакъв ужас.

— Какво всъщност те спря?

— Намерих сили да се махна.

— Колко благородно от твоя страна.

— Не се защитавам. Просто ти казвам, какво се случи.

— И после?

— Качих се на един кораб и изчезнах. Все още пазех моряшката си карта и тръгнах с гръцки товарен кораб. Беше отвратително, истински отвратително от началото до края. Но аз си го заслужавах, пък и точно това исках. Корабът пътува къде ли не — Индия, Япония, по целия свят. Не слязох от него нито веднъж. Всеки път, когато акостирахме в някое пристанище, аз се заключвах в каютата си. Така прекарах две години — без да виждам нищо, без да правя нищо, живеех като мъртвец.