Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Имах на разположение по-малко от седмица, за да измисля някакво оправдание за пътуването си до Бостън. Оказа се по-трудно, отколкото очаквах. Въпреки че държах Софи да не знае нищо (това бе най-малкото нещо, което можех да направя за нея), все пак не исках да се впускам в нови лъжи, макар и необходими. Така минаха два-три дни, докато най-накрая успях да скалъпя една неубедителна история, че трябва да изчета някакви материали в Харвардската библиотека. Дори не си спомням вече точно какви, но нещо, свързано със статия, която се канех да пиша. Важното е, че Софи не възрази. Добре, каза тя, върви, щом трябва, или нещо от този род. Имах усещането, че таи някакви подозрения, но това бе само едно усещане, върху което няма смисъл да разсъждавам тук и сега. Щом става дума за Софи, все си мисля, че между нас не съществува нищо скрито-покрито.

Купих си билет за най-ранния влак на първи април. Сутринта, преди да тръгна, Пол се събуди малко преди пет и се мушна в леглото при нас. Станах след час, измъкнах се на пръсти от стаята, като за миг се спрях на вратата да погледам Софи и бебето на светлината на сутрешния сумрак — отпуснати, потънали в дълбока дрямка, — телата, към които принадлежах. Бен беше в кухнята на горния етаж, вече облечен, ядеше банан и си рисуваше. Изпържих няколко яйца за нас двамата и му казах, че заминавам с влак за Бостън. Той попита къде е Бостън.

— На около двеста мили оттук — отвърнах.

— Това колко далеч е? Колкото до космоса ли?

— Ако вървиш по права линия, не е много далеч.

— Аз мисля, че ти трябва да отидеш на Луната. Космическият кораб е за предпочитане пред влака.

— Ще го взема на връщане. Доколкото знам, полетите от Бостън до Луната са всеки петък. Ще си запазя място, щом пристигна.

— Добре. И после ще ми разкажеш.

— Ако намеря лунен камък, ще ти донеса.

— А на Пол?

— И на него ще донеса.

— Не, благодаря.

— Какво искаш да кажеш?

— Не искам камък от Луната. Пол ще си го сложи в устата и ще се задави.

— Тогава какво искаш?

— Слон.

— В космоса няма слонове.

— Знам. Но ти не отиваш в космоса.

— Така е.

— А че в Бостън има слонове, съм готов да се обзаложа.

— Сигурно си прав. Какъв слон искаш — розов или бял?

— Сив. Голям, дебел, с много гънки по кожата.

— Дадено. Тези най-лесно се намират. В кутия ли да ти го опаковам, или да ти го доведа на каишка?

— Най-добре да го яздиш до вкъщи. Ще седнеш отгоре му и ще си сложиш една корона на главата. Като император.

— Император на какво?

— Император на малките момчета.

— Трябва ли да имам и императрица?

— Разбира се. Мама е императрицата. На нея това ще й хареса. Хайде да я събудим и да й кажем.

— Не, недей. Предпочитам да я изненадам със слона, като се прибера.

— Идеята ти не е лоша. Тя и без това няма да ти повярва, докато не го види.

— Точно така. А ние не искаме да я разочароваме. Искам да кажа, в случай че не намеря слон.

— О, татко, ще намериш. Сигурен съм.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото си император. Императорите получават всичко, което искат.

Цял ден не спря да вали. Някъде към Провидънс за малко да го обърне на сняг. В Бостън си купих чадър и тръгнах пеш към Саут енд. Улиците бяха пусти и мрачни, въздухът сивееше. Не се виждаше жив човек с изключение на един пияница, група младежи, телефонен техник и две-три бездомни кучета. Площад „Колумб“ се състоеше от десет-дванайсет подредени в редица къщи, чиито фасади гледаха към покрито с калдъръмена настилка островче, малко встрани от главната артерия. Номер девет беше най-порутената от всички сгради — четириетажна, като останалите, но олющена и хлътнала, с вход, който очевидно се нуждаеше от ремонт, — изкъртените му тухли бяха подпрени с дъски, за да не паднат. Но въпреки това къщата излъчваше внушителна масивност, старовремско изящество и стил, които продължаваха да си личат въпреки пукнатините. Представих си огромни стаи с високи тавани, удобни кресла край еркерни прозорци и гипсови орнаменти. Но не успях да ги разгледам. Така и не прекрачих по-далеч от входното антре.

На външната врата висеше ръждясала метална хлопка — полусфера с дръжка в средата. Когато я ударих във вратата, издаде звук като човешко оригване — глух, дълбок и трудно доловим. Почаках, но нищо не последва. Натиснах и звънеца, но никой не се показа. Понапънах вратата и видях, че не е заключена — отворих я, поспрях се, после влязох. Входното антре беше празно. Вдясно започваше стълбището с махагонов парапет и голи дървени стъпала. Вляво се виждаше затворен портал, зад който сигурно се намираше банкетна зала. Направо също имаше врата, също затворена, която вероятно отвеждаше към кухнята. Поколебах се за миг, след което поех по стълбите с намерение да ги изкача догоре, когато откъм портала се чу звук — тихи стъпки, последвани от неразбираем глас. Отказах се от стълбите и погледнах към портала. Напрегнах слух, в случай че гласът отново се обади. Напразно.