Пол Остер - Нюйоркска трилогия

— Не ти давам акъл какво да правиш — рече той, — но ми се струва, че се престараваш. После да не ти е криво.

— Да се откажа ли? — попитах.

— От друга страна — продължи философски той, — правителството иска формулярите да бъдат попълнени. Колкото повече попълнени формуляри получат, толкова по-доволни ще останат. Виждам, че си интелигентно момче, и знам, че ако те попитам колко е две и две, няма да кажеш пет. Но това, че не ти отварят, когато почукаш на някоя врата, още не значи, че вътре няма никой. Приятел, трябва да използваш въображението си. В края на краищата не искаме да разочароваме правителството, нали така?

След този разговор работата ми значително се улесни, но тя вече не беше същата работа. Вместо да обикалям харлемските къщи като луд, седнах зад едно писалище и от преброител се превърнах в съчинител. През ден се отбивах в канцеларията, за да предам попълнените формуляри и да взема нови — за друго не ми се налагаше да излизам от апартамента. Не си спомням колко души съм измислил — сигурно са били стотици, може би хиляди. Седях си в стаята с вентилатор, обърнат към лицето ми, и влажен пешкир около врата, и попълвах въпросниците толкова бързо, колкото можех да пиша. Падах си по големите домакинства — с шест, осем, десет деца — и особено се гордеех с това, че измислях странни и сложни плетеници от взаимоотношения, в които разигравах всевъзможни комбинации: родители, деца, братовчеди, вуйчовци, лели, баби и дядовци, втори съпруги и съпрузи, доведени деца, природени братя и сестри, приятели. А най-голямо удоволствие ми доставяше измислянето на имена. На моменти направо се изхвърлях и тогава трябваше сам да се озаптявам — в името обичах играта на думи, мръснишкия подтекст, смешката, — но в повечето случаи предпочитах да остана в границите на разумното. Когато въображението ми изневеряваше, прибягвах до няколко чисто механически прийома: цветовете (Браун, Уайт, Блак, Грийн, Грей, Блу), президентите (Уошингтън, Адамс, Джеферсън, Филмор, Пиърс), литературни герои (Фин, Старбък, Димсдейл, Бъд). Обичах също така и имена, свързани с небето (Орвил Райт, Амилия Ърхарт), с нямото кино (Китън, Лангдън, Лойд) с успешни удари в бейзбола (Килбру, Мантъл, Мейс), с музиката (Шуберт, Ив, Армстронг). От време на време прибягвах до имената на далечни роднини или стари съученици, а веднъж дори използвах и анаграма на собственото си име.

Това, разбира се, бяха детинщини, но аз не страдах от угризения, пък и да страдах, за тях винаги можеше да се намери оправдание. Началникът нямаше да има нищо против; хората, действително обитаващи въпросните адреси, вписани във формулярите, също не биха имали нищо против (те биха предпочели да не ги тормозят и със сигурност не желаеха някаква бяла мутра да се навира в личните им работи); правителството също не би имало нищо против, защото онова, което не знаеше, не можеше да му причини главоболия, или поне не повече от онези, които вече си имаше. Дори отидох по-далеч — защитих предпочитанията си към многодетни семейства от чисто политическа гледна точка: колкото по-многочислено е бедното население, толкова по-голяма е отговорността на правителството за тези хора. Това бе пяната от мъртви души в американски вариант и затова съвестта ми беше чиста.

Това, от една страна. От друга, бе простият факт, че въпросната работа ми доставяше удоволствие. Удоволствието да измислям имена, да съчинявам биографии на хора, които никога не са съществували и няма да съществуват. Не беше като да измисляш литературни герои, а нещо много по-грандиозно, много по-вълнуващо. Защото всички знаят, че в литературата героите и историите са измислени. Както и да ни въздействат, ние знаем, че те са плод на нечие въображение, дори когато ни казват истини, по-съществени от онези, които бихме открили сами. За разлика от литературния разказвач аз предлагах моите творения директно на истинския свят и затова ми се струваше, че е възможно истински да повлияят на този истински свят и че в крайна сметка могат да станат част от действителността. Никой писател не може и да мечтае за подобно нещо.

Спомних си всичко това, когато седнах да пиша за Фаншо. Някога бях дал живот на хиляди въображаеми души. Сега, осем години по-късно, трябваше да взема жив човек и да го заровя в гроба. Трябваше да бъда главният оплаквач и официалното духовно лице на това псевдопогребение. Трябваше да изрека верните думи, да кажа онова, което всички искаха да чуят. Двете действия бяха противоположни и идентични, взаимно отразяващи се огледални образи. Но това не представляваше никаква утеха. Докато първата измама беше само една шега, нещо като младежка лудория, втората бе вече сериозна — нещо тъмно и опасно. В края на краищата копаех гроб и на моменти започвах да се замислям дали не копая собствения си.