Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Потънах в настоящето. Минаха няколко месеца и полека-лека оцеляването взе да ми изглежда все по-възможно. Наистина живеехме като в някакво скривалище, но в него заедно с мен бяха Софи и Бен, а аз друго не исках. Непрекъснато си повтарях, че не бива да ровя и да търся, и докато това траеше, щяхме да бъдем в безопасност.

През февруари се преместихме в апартамент на улица „Ривърсайд“. Докато го подредим, дойде пролетта и улисан в настаняването, през това време аз почти забравих за Фаншо. Не мога да кажа, че бях заличил писмото от паметта си, но то все по-малко ме плашеше. В присъствието на Софи изпитвах сигурност и смятах, че нищо на света не може да ни раздели — нито дори Фаншо, нито дори един Фаншо от плът и кръв. Или поне така ми се струваше, когато се случеше да се замисля по въпроса. Сега разбирам колко много съм се лъгал, но открих това много по-късно. По дефиниция мисълта е нещо, което добре съзнаваш. Фактът, че аз нито за миг не съм спрял да мисля за Фаншо, че в продължение на всички тези месеци денонощно съм го носел вътре в себе си, тогава ми бе неизвестен. А ако човек не съзнава мисълта си, тогава може ли да се каже, че е мислил? Може би въпреки всичко мисълта ме е преследвала, дори обсебвала — без външни белези, без признаци, които да ми подскажат какво става.

Всекидневието ме залисваше. Не забелязвах дори това, че работя много по-малко отпреди. Нямах работа, към която да потегля сутрин, и тъй като Софи и Бен бяха с мен в апартамента, винаги имаше по нещо, което да ме държи далеч от писалището. Работната ми програма се превърна в доста разтегливо понятие. Вместо всеки ден точно в девет часа да започвам работата си, често не смогвах да се добера до тесния си кабинет и в единайсет, дори единайсет и половина. На всичкото отгоре присъствието на Софи в къщата беше едно непрестанно изкушение. Бен продължаваше да спи по един или два пъти през деня и в тези тихи часове, докато той придремваше, не можех да не мисля за тялото й. Започнахме да се любим все по-често. Софи очакваше тези моменти със същото нетърпение, както и аз, и постепенно къщата се еротизира, превърна се в царство на сексуалния шанс. Долната земя изплува на повърхността. Всяка стая се насити със свои собствени спомени, всеки ъгъл в апартамента — със свой собствен незабравим момент, така че дори в спокойното, изпълнено с практически задължения всекидневие, всеки отделен квадрат от килима или прагът на всяка отделна врата вече не бяха просто неща, а усещания, ехо от нашия еротичен живот. Бяхме навлезли в парадокса на страстта. Нуждата ни един от друг беше изтощителна и колкото повече я задоволявахме, тя толкова повече нарастваше.

От време на време Софи подмяташе, че трябва да си потърсим работа, но за нито един от двама ни това не беше належащо. Парите ни стигаха, дори успявахме да спестим малка част от тях. Следващата книга на Фаншо, „Чудеса“, вече се печаташе и авансът от договора се оказа доста по-тлъст от аванса за „Небивала земя“. Според плана, който бяхме изработили заедно със Стюарт, шест месеца след „Чудеса“ трябваше да излязат поемите, след това — най-ранният роман на Фаншо „Затъмнения“ и най-накрая — пиесите. Сумите от авторските права върху „Небивала земя“ започнаха да идват през март и заедно с чековете, които най-неочаквано запристигаха за това или онова, всички проблеми, свързани с пари, се изпариха. Както всичко останало, което се случваше, така и това бе нещо съвсем ново за мен. През последните осем-девет години животът ми бе минал в непрекъснато блъскане и борба, неистово треперене за всяка незначителна статия и дори смятах, че съм голям късметлия, когато успявах да си осигуря скромен доход за месец-два напред. Тази тревога беше дълбоко вкоренена в мен; тя беше част от кръвообращението ми, от кръвните ми телца и аз не можех дори да дишам, без да се безпокоя дали ще имам с какво да си платя сметката за газта. Сега за първи път, откакто живеех сам, можех да се успокоя. Една сутрин, докато седях на бюрото, мъчейки се да сътворя финалното изречение на една статия, търсейки някаква, изглежда, несъществуваща фраза, постепенно осъзнах, че на мен всъщност ми е дадена втора възможност. Можех да се откажа от всичко и да започна отначало. Повече не се налагаше да пиша статии. Можех да се захвана с нещо различно — с онова творчество, за което винаги съм мечтал. Това беше моят шанс да се спася и аз реших, че трябва да съм кръгъл глупак, ако не го използвам.