Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Но онова, което ме разтревожи най-много, беше собствената ми глупост. Сега, когато мислено се връщам назад, виждам колко много факти ми бяха дадени на разположение още в началото — още при първата ми среща със Софи. В продължение на години Фаншо не публикува нищо, след което казва на жена си какво да направи, ако нещо се случи с него (да се свърже с мен с цел творчеството му да бъде издадено), и после изчезва. Всичко беше толкова очевидно. Човекът искал да се махне и се махнал. Просто станал един ден, напуснал бременната си жена и тъй като тя му имала доверие, пък и защото й се струвало немислимо, че някой може да постъпи по този начин, тя просто нямала друг избор, освен да повярва, че е мъртъв. Софи бе измамила себе си, но при дадените обстоятелства трудно би могла да постъпи другояче. Аз обаче нямах това извинение. Нито веднъж от началото на историята не се замислих върху нещата, които стават. Без колебание, дори с радост бях приел нейната версия, нейното погрешно тълкуване на фактите, след което въобще бях спрял да мисля по въпроса. Хора са били застрелвани и за по-малки прегрешения.

Дните минаваха. Инстинктът ми подсказваше, че трябва да кажа на Софи, да й прочета писмото, и все пак не събрах кураж да го направя. Бях изплашен и много се притеснявах как ще реагира тя. Когато се чувствах по-уверен, си казвах, че единственият начин да я защитя, е, като премълча за писмото. Каква полза, ако научи, че Фаншо просто я бе напуснал? Тогава щеше да започне да обвинява себе си за случилото се, а аз не исках тя да страда. Под това благородно мълчание обаче се криеше второ — мълчанието на страха и паниката. Фаншо беше жив и ако Софи научеше, какво щеше да стане с нас двамата? Мисълта, че тя може да го пожелае отново, ми беше болезнено непоносима, и аз не посмях да я подложа на проверка. Може би именно това бе най-голямата ми грешка. Ако бях повярвал на всеотдайната й любов към мен, тогава бих рискувал. Но навремето не виждах друго разрешение и затова направих онова, което Фаншо искаше от мен — не заради него, а заради себе си. Заключих тайната в съзнанието си и се научих да мълча.

Минаха още няколко дни, след което предложих на Софи да се оженим. Бяхме говорили за това и преди, но този път поех инициативата не само на думи, уверявайки я по този начин, че намеренията ми са съвсем сериозни. Знаех, че не действам в типично мой стил — без чувство за хумор и без гъвкавост, — но не можех да постъпя другояче. Просто не можех да продължавам да живея в тази несигурност. Чувствах непреодолимо желание да уредя нещата на часа. Софи, разбира се, забеляза промяната у мен, но тъй като не знаеше причината за нея, изтълкува я като страстна нетърпеливост — поведение на изнервен, невъздържано пламенен мъжкар, който, воден от нагона, бърза да задоволи своето сластолюбие (което също беше вярно). Тя ми отвърна, че, да, ще се омъжи за мен. Нима съм се съмнявал в това?

— Освен това бих искал и да осиновя Бен — казах. — Държа да носи моето име. Важно е да расте с мисълта, че аз съм негов баща.

Софи ми каза, че не би допуснала да бъде другояче. Така би било най-добре и за трима ни.

— Освен това нека да го направим час по-скоро — продължих аз. — Колкото е възможно по-скоро. В Ню Йорк човек не може да получи развод за по-малко от година, а това е твърде дълго. Не бих могъл да чакам толкова. Но има други места като Алабама, Невада, Мексико и къде ли не още. Можем да отидем на почивка и като се върнем, ти вече ще си свободна да се омъжиш за мен.

Софи каза, че изразът й харесва — „свободна да се омъжиш за мен“. Ако това ще се оправи само с едно пътуване, каза тя, готова е да го направи — с мен би отишла навсякъде.

— В края на краищата — рекох аз — него го няма вече повече от година, всъщност година и половина. А са нужни цели седем години, преди изчезнал човек да бъде официално обявен за мъртъв. Какво ли не се случва, но животът продължава. Само си помисли: с теб вече се знаем повече от година.

— За да бъдем по-точни — отвърна Софи, — ти за първи път прекрачи прага на този апартамент на двайсет и пети ноември хиляда деветстотин седемдесет и шеста година. След осем дни се навършва цяла година.

— Значи помниш.

— Разбира се, че помня. Това беше най-важният ден в моя живот.

На двайсет и седми ноември се качихме на самолета за Бърмингам, Алабама, и се върнахме обратно в Ню Йорк през първата седмица на декември. На единайсети се оженихме в градския съвет, след което заседнахме на пиянски обяд с двайсетина наши приятели. Прекарахме нощта в „Плаза“, на сутринта си поръчахме закуска в стаята и по-късно същия ден отлетяхме за Минесота заедно с Бен. На осемнайсети родителите на Софи направиха голямо сватбено тържество в къщата си, а вечерта на двайсет и четвърти всички заедно отпразнувахме Бъдни вечер. След два дни ние със Софи изоставихме снега и заминахме за Бермудските острови, където останахме десетина дни, а после се върнахме в Минесота, за да вземем Бен. Възнамерявахме да си потърсим нов апартамент, щом се приберем в Ню Йорк. Някъде над Западна Пенсилвания, след едночасово летене, Бен се напишка в скута ми. Когато му показах голямото мокро петно върху панталоните ми, той се изсмя, плесна с ръчички, погледна ме право в очите и за първи път ме нарече „тати“.