Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Минаха три седмици, преди Стюарт да ме повика при себе си. Новините не бяха нито добри, нито лоши, но ми се стори, че има надежда. Каза, че повечето от редакторите са склонни да подкрепят романа, но преди да вземат окончателното си решение, държат да хвърлят един поглед и върху останалия материал. Точно това очаквах — известна предпазливост, разтакаване и разиграване, преди да вдигнат ембаргото. Казах на Стюарт, че на следващия ден следобед ще мина да оставя ръкописите.

— Книгата е доста странна — рече той и посочи единствения екземпляр на „Небивала земя“, който лежеше върху бюрото му. — Не е типичен роман. Въобще не е нищо типично. Все още не е ясно дали ще я придвижим, но ако го направим, публикуването й ще бъде голям риск.

— Знам — отвърнах. — Но именно това я прави интересна.

— Жалко обаче, че Фаншо го няма. За мен щеше да бъде истинско удоволствие да работя с него. Според мен в книгата има неща, които трябва да се променят, отделни абзаци, които трябва да се махнат, за да стане още по-силна.

— Това не е нищо друго, освен редакторска суета — казах аз. — Невъзможно е редактор да види ръкопис и да не му посегне с червения молив. Мисля, че онези части, срещу които възразяваш сега, в крайна сметка ще ти се изяснят и един ден ще бъдеш доволен, че не си имал възможност да ги промениш.

— Времето ще си каже думата — рече Стюарт, все още несъгласен с мен. — Но несъмнено — продължи той, — несъмнено човекът има перо. Прочетох книгата преди повече от две седмици и оттогава не мога да я забравя. Не мога да я изхвърля от главата си. Често се улавям, че мисля за нея, и то в най-неочаквани моменти. Като излизам от банята например, или докато вървя по улицата, или когато вечер се свивам на кравай в леглото си — винаги когато мисълта ми не е заета с нещо конкретно. Как да ти кажа, това не се случва често с романите. В тази моя работа човек изчита толкова много книги, че всичките му се сливат в една. Книгата на Фаншо обаче се помни. Силна е. Но най-странното е, че аз дори не знам за какво е.

— Вероятно това е истинското изпитание — казах. — Същото се случи и с мен. Книгата се загнезди някъде в главата ми и не мога да се отърва от нея.

— А какво ще кажеш за останалите ръкописи?

— И те са същите — отвърнах. — Обсебват човека и той непрекъснато мисли за прочетеното.

Стюарт поклати глава и тогава забелязах, че наистина е впечатлен. Това продължи миг, но в този миг изчезнаха и арогантността, и позьорството му, и тогава се улових, че почти го харесвам.

— Мисля, че този път сме попаднали на нещо — замислено рече той. — Ако това, което казваш, се окаже истина, тогава със сигурност сме на прав път.

Бяхме на прав път и както се видя след време, много повече, отколкото предполагаше самият Стюарт. „Небивала земя“ беше одобрена за печат още същия месец, а за останалите му ръкописи бе пуснато предложение. Четвъртината от аванса, която ми се полагаше по договор, бе достатъчна, за да си купя свободно време, което използвах, за да подготвя издаването на поезията на Фаншо. Освен това си направих труда да се срещна с доста режисьори и им предложих пиесите му. В крайна сметка и това даде резултат и един малък театър в центъра се зае с постановката на триактна негова пиеса, чиято премиера трябваше да стане шест седмици след излизането на „Небивала земя“. Междувременно успях да убедя редактора на едно голямо списание, в което публикувах от време на време, да ми възложи статия, в която щях да пиша за Фаншо. Статията излезе доста обстойна и доста загадъчна. Когато я свърших, реших, че това е най-доброто нещо, което съм писал. Трябваше да се появи два месеца преди излизането от печат на „Небивала земя“ — така всичко се уреди, като че с един замах.

Признавам, че тази работа ме увлече. Всяко свършено нещо водеше след себе си друго и преди да осъзная какво става, вече цяла една малка индустрия беше пусната в ход. Бях направо в делириум. Чувствах се като инженер, който само натиска копчета, дърпа лостове, отваря клапи, включва вериги, от време на време регулира някоя част, препоръчва корекция на друга, вслушан внимателно в бръмченето, боботенето и мъркането на работещите механизми, забравил за всичко, обзет единствено от мисълта за по-тракващите чаркове на рожбата на своя ум. Приличах на подлудял учен, изобретил чудна машина и колкото повече тя вдигаше шум и пара, толкова по-щастлив се чувствах аз.

Вероятно това беше неизбежно; може би трябваше да съм леко луд, за да станат нещата. Като имам предвид какви усилия ми костваше това дело, по всяка вероятност аз в един момент съм отъждествил собствения си успех с неговия. Бях попаднал на истинска кауза, нещо, което ме оправдаваше и ме караше да се чувствам полезен, и колкото повече се отдавах на амбициите си за Фаншо, толкова по-остро осъзнавах себе си. Това не е оправдание, а просто описание на онова, което се случи. Сега, когато мислено се връщам назад, ми се струва, че съм си търсил белята, но тогава нищо не подозирах. Нещо повече, дори да бях подозирал, съмнявам се, че щях да променя нещо.