Пол Остер - Нюйоркска трилогия

Тук не възнамерявам да изпадам в подробности, защото сега вече всички знаят какво представлява творчеството на Фаншо. То е обществено достояние, четено и дискутирано, със статии и изследвания върху него. Ако въобще има нещо да допълня, то е, че лично на мен ми трябваха само час-два, за да проумея безсмислието на собствените си опасения. Любовта към словото, интересът към написаното, вярата в силата на книгите — това надминава всичко останало и тогава собственият ти живот изглежда много дребен. Не казвам това, за да похваля себе си или за да си придам по-голяма важност. Аз просто бях първият и това е всичко, което ме отличава от останалите. Ако творчеството на Фаншо бе по-незначително, тогава моята роля щеше да бъде много по-голяма, може би дори съществена за изхода на цялата тази история. Но нещата стояха другояче и аз се оказах само един невидим инструмент. Нещо се бе случило и независимо дали го отричаме или не, то щеше да продължи да се случва, помитайки всичко по пътя си, движейки се под напора на собствената си инерция.

За не повече от седмица успях да организирам материала, да отделя завършеното творчество от черновите и да подредя ръкописите в нещо като хронологичен ред. Най-ранната творба бе стихотворение от 1963 година (когато Фаншо е бил на шестнайсет години), а най-късната от 1976 година (само един месец преди да изчезне). Общо имаше стотина стихотворения, три романа (два къси и един дълъг) и пет едноактни пиеси, както и тринайсет тетрадки, съдържащи доста суров материал, скечове, набързо нахвърляни бележки, коментари върху книги, които е чел, и идеи за бъдещи проекти. Нямаше писма, нито дневници, нито бележки относно личния му живот. Но това е нещо, което очаквах от Фаншо. Човек няма да тръгне да се крие от света, без да е сигурен, че добре ще си прикрие следите. Въпреки това си мислех, че все някъде между листовете ще се намерят и два реда за мен — пък макар и писмо с указания или само името ми, посочено като негов литературен палач. Но нямаше нищо. Фаншо ми бе предоставил пълна свобода на действие.

Обадих се по телефона на Софи и се уговорихме да вечеряме заедно на следващия ден. Вероятно по това, че й предложих луксозен френски ресторант (много по-скъп, отколкото можех да си позволя), тя като че отгатна и какъв ще бъде отговорът ми, свързан с творчеството на Фаншо. Но като изключим този едва доловим намек, аз с нищо не й дадох повод да тържествува. Исках всичко да дойде по реда си — без резки ходове, без прибързани жестове. Вече бях наясно с творчеството на Фаншо, но се страхувах от недоразумения със Софи. Много неща зависеха от това, как ще действам аз, и много неща можеха да бъдат провалени и при най-малката грешка в началото. Сега между нас със Софи съществуваше връзка, независимо дали тя го знаеше или не — та дори само и затова че щяхме да бъдем съдружници в представянето на творчеството на Фаншо. Но аз исках и още нещо: самата тя да желае това. Едва преодолявайки собствената си припряност, си наложих две неща: да бъда предпазлив и да мисля бързо.

Тя носеше черна копринена рокля, малки сребърни обеци и опъната назад коса, за да се вижда красивата извивка на шията й. Когато влезе в ресторанта, аз седях на бара. Тя ми се усмихна сърдечно и съучастнически, сякаш искаше да ми каже, че знае колко е красива, но и колко странен е поводът за нашата среща — нещо, на което очевидно се наслаждаваше, съзнавайки необикновената загадъчност на момента. Казах й, че е поразително красива, а тя ми отвърна с лека насмешка в гласа, че откакто се е родил Бен, сега излиза за първи път и се постарала „да изглежда по така“. След това се настроих за разговора по същество, като непрекъснато си повтарях наум, че трябва да внимавам. Келнерът ни заведе до масата: бяла покривка, сребърни прибори, а помежду ни — червено лале в тънка ваза. Отвърнах на втората й усмивка, като започнах разговора за Фаншо.

Тя като че не се изненада от думите ми. Всичко, казано от мен, й беше добре известно и тя отдавна се бе примирила с него. Моята версия само потвърждаваше онова, което винаги е знаела. Странно, но то не я развълнува. В отношението й се усещаше известна предпазливост, която ме смути, и в продължение на няколко минути се чувствах съвсем безпомощен. Постепенно обаче започнах да разбирам, че нейните чувства не се различаваха много от моите. Фаншо бе напуснал живота й и тя имаше основание да недоволства от бремето, с което я бе натоварил. Публикувайки неговото творчество, посвещавайки се на изчезналия човек, тя трябваше по принуда да заживее с миналото и каквото и бъдеще да пожелае за себе си, то винаги щеше да си остане белязано от ролята, която й се налагаше да играе в момента: официалната вдовица, музата на мъртвия писател, красивата героиня в една трагична история. Никой не иска да бъде част от една измислица, още по-малко ако измислицата е действителна. Софи беше точно на двайсет и шест години. Беше твърде млада, за да живее чрез друг човек, и твърде интелигентна, за да не иска животът й да зависи изцяло от нея. Фактът, че бе обичала Фаншо, вече нямаше никакво значение. Той бе мъртъв и беше време да го забрави.